Клиффорд Саймак - Проектът

— Чакай — прекъсна го Тенисън. — Може би тези същества са се оттеглили от активна дейност, излезли са в пенсия. Знаеш ли какво означава това?

— Не съм много сигурен.

— Когато някой човек е работил по-голямата част от живота си, той се оттегля от активна трудова дейност. Не е необходимо повече да работи. Вече разполага с време за себе си и може да прави каквото желае.

— Да, точно така беше при тях — отвърна Шептящия.

— Значи сме намерили старчески дом. Група: дядковци, които си прекарват приятно времето.

— Не е съвсем така. Имат много интелектуални задачи, затова работят така упорито. Най-големият източник на скръб при тях е, че отговорите на задачите, върху които си блъскат мозъците, не се получат веднага. Задачите не са функционални, не предполагат реална дейност. А те жадуват именно за това — за истинска работата, ала не им позволяват да я вършат.

— А къде са останалите от тях? Онези, които не са се оттеглили от активна дейност?

— Някъде на друго място. Дали е близо, или далеч, не мога да кажа.

— Ами онези, пенсионираните, с които говори ти — те също ли имат задължения? И могат ли да мислят? Имат ли някакви способности?

— Препратиха ме на едно място — отговори Шептящия. — Не зная кое беше то. Не ми обясниха разположението му, нито ми дадоха някакви координати. Попаднах сред някакво магнитно поле, танцувах с йони, докоснах се до звезда — червено джудже в дъното на мрака.

— Наистина ли те изпратиха там? Не само ти го показаха, а изпратиха атомите ти на това място?

— Да, изпратиха атомите ми.

— Защо? — попита Джил.

— Защото знаеха, че го искам. Прочетоха желанията ми. Или просто искаха да ми покажат възможностите си. Но не беше така, защото ме накараха да разбера, че това е само малка част от всичко, което умеят. Проявиха любезност към мен, защото знаеха какво искам. Разговарях с тях за Рая.

— За Рая ли?

— Но вие искате да стигнете до Рая, нали? Или съм сгрешил?

— Не, не грешиш — каза му Тенисън. — Но нямаме никакви координати, никакви сведения…

— Трябва да разговаряте с мен още веднъж за Рая, да ми го покажете в умовете си. Кажете ми всичко, каквото знаете за него.

— А после?

— Аз ще говоря с тях още веднъж. Ще им кажа колко отчаяно искате да отидете там. И че го заслужавате. Зная, че ще се опитат да ви помогнат. За тях това ще бъде истинска работа, не просто онези задачки, с които си убиват времето. Те ще се зарадват на това. Уравнения ще проблясват, ще се появят нови диаграми, те ще прегледат всичката информация, с която разполагат, ще преровят паметта си…

— Но дори и да намерят Рая, дори и да открият къде е разположен, биха ли могли да ни заведат там?

— Те ме изпратиха и на още много места — отвърна Шептящия. — Сигурно ще могат да изпратят и вас.

Призори Мери умря. Изпитата старица изглеждаше по-крехка и безплътна в смъртта си, отколкото приживе, сякаш смъртта бе изпила тялото й.

Тенисън стоеше край леглото и я гледаше — тялото й едва се очертаваше под чаршафа. Както и преди, когато му се случваше да загуби пациент, той изпитваше смътно чувство на вина — не остро изразено, а неясен въпрос към себе си дали не би могъл да изпълни по-добре задълженията си на лекар. Беше склонен да се обвини, че не се е справил. Първият път бе спасил живота й — беше сигурен в това. Но смъртоносният удар беше нанесен пред дверите на Рая, когато черният злодей я бе прогонил, размахвайки вдигнат показалец срещу нея. След това Мери бе загубила желание да живее, бе престанала да се бори за живота си, по своя воля бе избрала смъртта и тихо я бе приела.

Медицинската сестра докосна Тенисън по рамото.

— Съжалявам, докторе… — Сестрата, помисли си той, разбира какво изпитвам. — Никой не би могъл да направи нищо повече за нея.

Тенисън се извърна и си тръгна.

Екюър чакаше отвън. Той стана от стола и Тенисън му кимна.

— Всичко свърши.

— Тя беше най-добрата от всички — въздъхна Екюър. — Най-добрият Изследовател, когото познавам. Отвън чака голяма тълпа. Трябва да отида да им кажа.

— Ще дойда с теб — рече той.

— Странно е — подхвана Екюър. — Мери не само беше добър Изследовател. Тя беше набожна и отдадена на работата си. Дълбоко вярваше в Програмата. Беше й посветила живота си. При все това именно тя ознаменува края й.

— Чул ли си нещо? Достигна ли до теб някаква новина?

Екюър поклати глава.

— Може и да не стане по този начин. Всичко ще протече гладко и тихо. Без сътресения. Просто бавно ще ни потискат, потискат… Безшумно ще въведат в процедурата нови правила, ще съкратят изследванията. Един ден, без да осъзнаваме какво се е случило, ще разберем, че сме свършени и няма какво повече да правим.