Клиффорд Саймак - Проектът

— Какво ще предприемеш ти, Пол?

— Ще остана тук. Няма къде другаде да отида. За мен ще се погрижат. Ватикана със сигурност ще го стори. Поне толкова ми дължат. За Изследователите също ще се погрижат. Ще влачим жалкото си съществуване тук и когато последният от нас си отиде, това ще бъде краят.

— Не бих бил така сигурен, ако съм на твое място — възрази Тенисън. За миг се поколеба дали да му съобщи за онова, което бе казал Шептящия, за да му даде последна, макар и слаба надежда.

— Знаеш ли нещо? — попита Екюър.

— Не, наистина нищо.

Нямаше защо да му казва, помисли си Тенисън. В най-добрия случай надеждата бе съвсем нищожна — почти никаква. Онова, което бе предложил Шептящия, изглеждаше невъзможно. Погледнато отстрани, дори изглеждаше пресилено. Невъзможно е, повтори си Тенисън, съществата от света на уравненията да търсят и да открият — буквално без никаква информация — мястото, което Мери наричаше Рай. Рая може да бъде навсякъде. В някоя далечна галактика. В някоя друга вселена. Макар че ако човек се замисли, вероятно не бе чак толкова далеч. Декър бе сметнал, че знае къде е Рая. От думите му се подразбираше, че е бил там, или много близо до него. Макар че това, напомни си Тенисън, бе много несигурно предположение. Декър не бе споменавал нищо конкретно, а сега вече никога нямаше да може да го стори.

Екюър стоеше до вратата и още я държеше отворена за него. Малкото площадче пред клиниката чернееше от хора. Броят им бе внушителен още когато Тенисън пристигна. Сега бяха придошли още. Мълчаха. Не се чуваше дори тих, монотонен шепот, както обикновено става, когато се събере множество.

Екюър пристъпи напред. Тълпата впери очи в него. Те знаят какво ще им каже, помисли си Тенисън, ала ще чакат, докато го изрече гласно. И хората, и роботите безмълвно щяха да чакат новината, че Мери е мъртва и най-накрая вече имат светица.

Екюър заговори плавно, без да повишава глас:

— Мери предаде Богу дух — изрече той и тълпата затаи дъх. — Преди няколко минути. Смъртта й беше лека, върху устните й изплува усмивка. Нищо повече не можеше да бъде направено, за да я спасим.

Тълпата въздъхна като многоусто чудовище. Беше ли това въздишка на облекчение, зачуди се Тенисън. Краят на очакването.

След това някой гръмовно поде тържествена молитва. Гласът принадлежеше по-скоро на човек, отколкото на робот. Останалите се присъединиха към него и хорът от молитвени вопли отекна навсякъде из Ватикана. Мнозина коленичиха и започнаха, други останаха прави, а миг по-късно камбаните на базиликата забиха на умряло. Величествен погребален звън.

Екюър се върна при Тенисън и двамата отново заговориха.

— Няма ли да останеш при тях? — попита Тенисън. — Не обръщай внимание на езичник като мен.

— Аз не съм… — започна Екюър, ала замълча. След малко продължи: — Ако Мери можеше да узнае отнякъде за всичко това, щеше много да й хареса. Тя беше толкова набожна. Редовно ходеше на литургия, прекарваше цели часове коленичила, изричайки молитвите си. Не за да си придава благопристоен вид, не за да привлича вниманието с драматизъм, а защото религията беше смисълът на нейния живот.

Това вероятно обяснява факта, помисли си Тенисън, че именно тя бе намерила Рая. Но той не изрече гласно мисълта си.

Известно време вървяха, без да говорят. После Екюър попита:

— Как се чувстваш?

— Тъжно ми е — отвърна Тенисън.

— Не трябва да изпитваш вина.

— Да, изпитвам вина. Лекарят винаги я чувства, това е вътрешно наказание, цената, която плаща за привилегията да бъде лечител на другите. Ще ми мине.

— Трябва да се погрижа за нещо. Какво ще кажеш, ако се разделим?

— О, не се притеснявай, ще се разходя — отвърна Тенисън. — Така ще се чувствам по-добре.

Да, наистина можеше да стори така. Джил беше отишла отново в библиотеката. Каза му, че работата ще ангажира ума й. Предпочитала да се натовари максимално. Тенисън не искаше да се прибира в апартамента, защото без нея щеше да му изглежда пуст до болка. Разходката наистина щеше да го разсее и успокои.

Ала не се получи точно така, както бе очаквал. В гърдите му продължи да тлее смътно безпокойство. Пък и непрекъснатият, погребален звън на камбаните в базиликата го депресираше допълнително.

Вървеше вече петнадесет минути, когато осъзна, че е поел по пътеката към хижата на Декър. Спря насред път, обърна се и тръгна обратно. Не можеше да отиде в хижата на Декър, просто не можеше! Трябваше да измине доста време, за да посети отново това място.