Клиффорд Саймак - Проектът

Реши да се върне в апартамента си. Джил нямаше да бъде там и щеше да се чувства самотен, но може би щеше да запълни времето си, приготвяйки вечеря, макар че за това беше още рано. Знаеше какво ще прави — щеше да се залови с едно особено ястие — мечта на всички чревоугодници — което щеше да му отнеме много време, но щеше да му създаде работа, макар че накрая по всяка вероятност почти нямаше да може да се яде. Не, рече си той, хрумването не е добро. Искаше да зарадва Джил с готова вечеря на масата, а някаква си каша, която тя няма да хареса, не изглеждаше приятна изненада. Стори му се странно да готви. Хюбърт беше готвил досега, а Джил се присъединяваше от време на време да му помага.

Той зави по пътеката и изведнъж спря като истукан. Срещу него крачеше фигура в пурпурна одежда, препасана на кръста, с поли, закачени на пояса, за да не се влачат в прахта. Беше кардинал Теодосий, с алена шапчица на главата.

Тенисън се отдръпна от пътеката, за да му стори място, ала кардиналът се приближи и спря.

— Ваше Преосвещенство — обърна се към него Тенисън, — не знаех, че сте привърженик на разходките.

— Не съм — отвърна Теодосий. — Макар и да чувам, че вие сте.

— Да, така е. Може би някога трябва да повървим заедно. За мен това ще бъде приятно изживяване. Надявам, че ще бъде същото и за вас. Можете да видите толкова много неща, за които да говорим.

— Красота? — въпросително изрече кардиналът. — Красотата на природата?

— Тъкмо това имах предвид. Красотата на далечните планини и на цветята, които цъфтят край пътя.

— Красотата е за вашите очи, но не и за моите — отвърна кардиналът. — Когато хората създали нас, роботите, са ни лишили от определени способности, една от които е възможността да оценяваме красотата. За мен съществуват други видове красота. Красотата на логиката, на великолепните абстракции, за които можем да мислим с часове.

— Това е прекалено лошо. Пропускате толкова много, щом сте лишени от способността да се радвате на физическата красота.

— Вие също, защото ви липсва нашата способност.

— Съжалявам, Ваше Преосвещенство, не исках да ви обидя.

— Всичко е наред — отвърна Теодосий. — Не съм се обидил. Всъщност, чувствам се прекалено добре, за да се обидя от каквото и да било. Тази разходка е голямо приключение за мен. Не мога да си спомня някога да съм се намирал така далеч от Ватикана. Но уверявам ви, това е не просто екскурзия, за да запълня времето си. Тръгнал съм да намеря някой от Старите.

— От Старите ли? Но защо?

— Защото ми изглеждат добри съседи, които сме пренебрегвали прекалено дълго и е твърде вероятно да сме изградили представите си за тях въз основа на клевети. Разбрах, че мога да намеря един от тях в хълмовете зад хижата на Декър. Чували ли сте нещо за това?

— Декър никога не е споменавал каквото и да било по този повод — отговори Тенисън. — Сигурен ли сте?

— Така се говори от години. Един от Старите ни наблюдава от хълмовете над неговата хижа.

— Ако старите са ви наблюдавали през всичките тези хиляда години, сигурно знаят доста неща за вас. Искам да кажа, за Ватикана.

— Много повече — додаде кардиналът, — отколкото подозираме. Е, аз трябва да тръгвам. Може би ще бъде трудно да намеря Стария. Отбийте се да ме видите в близките дни. Може да си поговорим приятно.

— Благодаря — отвърна Тенисън. — Непременно ще дойда.

Тенисън остана на пътеката, взирайки се в кардинала, докато той изчезна от погледа му зад възвишението. После се обърна и пое към Ватикана.

Стигна до апартамента и понечи да влезе, ала нещо го накара да се отдръпне. Изпита нежелание да влезе вътре. В стаите го очакваха само пустота и самота. Ядоса се на себе си заради малодушието си, посегна, завъртя топката и влезе.

Ала вътре не го очакваха нито пустота, нито самота. Огънят буйно пламтеше. Джил тъкмо се надигна от канапето да го посрещне. Той се втурна тичешком през стаята, грабна я в обятията си и я притисна към себе си.

— Така се радвам, че си тук — тихо прошепна Тенисън. — Боях се, че няма да си вкъщи.

Джил леко го отблъсна от себе си.

— Не само аз съм тук — обяви тя. — И Шептящия се прибра.

Тенисън бързо огледа стаята, но не откри никаква следа от него.

— Не го виждам.

— Той е в ума ми — обясни тя. — Иска да влезе и в твоя. Дошъл е отново да ни заведе в света на уравненията.

— В Рая?!

— Да, Джейсън! Съществата от света на уравненията знаят пътя към Рая и могат да ни отведат там.

Късно през деня Теодосий намери Стария.