Клиффорд Саймак - Проектът

При първото си пътуване в света на уравненията бе чувствал Шептящия само отчасти. През по-голямата част от времето въобще не го бе усещал. Може би беше твърде уплашен, за да долавя присъствието му, или пък бе съсредоточил вниманието си другаде. Ала сега го усещаше, долавяше мекото, почти вълшебно докосване. Но това не беше Шептящия — беше някой друг, когото Тенисън чувстваше по-близко до себе си.

— Джейсън — изрече Джил, говорейки като част от самия него — двамата бяха неразделни, сякаш умовете им се бяха слели в един общ ум, а телата им — в едно общо тяло. — Джейсън, аз съм тук.

Беше изпитал подобно усещане в онази нощ, когато двамата разкриха умовете си, за да може Шептящия да се присъедини към тях — така щяха да тъжат заедно за мъртвия приятел. Тогава бе почувствал как умовете им се сливат в един, но ефектът беше смекчен и помрачен от острия, болезнен спомен за Декър. Сега почувства всичко с пълна сила. Той и Джил бяха заедно както никога по-рано, много по-близо един до друг, отколкото когато телата им се съединяваха с любов.

— Обичам те, Джейсън — прошепна тя. — Сега няма нужда да говоря за това. Ти знаеш колко те обичам.

И беше права, тя винаги беше права. Не беше нужно да му казва, нито той да казва на нея, защото бяха заедно и знаеха какво става в ума на другия.

Пет отделни куба се намираха недалеч от тях. Останалите се бяха отдръпнали и образуваха широк кръг, сред който се изправяха първите пет.

— Тези — намеси се Шептящия, — ще бъдат нашите водачи.

Сред петте, Тенисън забеляза своя стар приятел — тъмнолилавия куб, чиито уравнения и диаграми блестяха в крещящо оранжево. Тук беше и яркорозовия, чиито уравнения бяха изцяло зелени, и онзи с неповторимо сивия цвят, който имаше бакъренокафяви пръски и лимоненожълти уравнения. Четвъртият беше розово-червено създание. Неговите уравнения бяха тъмнолилави, а диаграмите яркожълти.

— Този, последният, е моят — обади се Джил.

Петият беше отровнозелен зелен. И уравненията, и диаграмите му бяха обагрени в мрачно златистокафяво.

— Защо са така сигурни? — обърна се Тенисън към Шептящия. — Сигурен ли си, че знаят къде е Рая?

— Те не познават това място под името „Рай“. Наричат го другояче. В някакъв далечен сектор на Галактиката има някакво място — непознато за нас, но много известно.

— Тъкмо това известно място ли е Рая?

— Почти сигурни са, че е — отвърна Шептящия. — Там се издигат блестящи кули, шум, който вие наричате музика, и стръмни стъпала, които водят до кулите.

Придвижваха се към петте куба. Междувременно кубовете също се движеха и когато Джил и Тенисън стигнаха съвсем близо до тях, те се разпръснаха на всички страни. Около Джил и Тенисън се образува кръг, в чиито център стояха те.

Розово-червеният куб бе обърнат към тях. Сега те се намираха в близост до него, той изтри уравнението, което показваше, и започна да го заменя с друго — съвсем бавно, за да може да бъде прочетено дори от човек, незапознат с този вид общуване.

— Ние ви посрещаме с „Добре дошли“ — гласеше уравнението. — Готови ли сте за съвместното ни рисковано дело?

— Шептящи! — извика Тенисън. — Шептящи!

Никой не му отговори. Пък и от това нямаше смисъл, защото беше съвсем ясно, че не те разчитаха уравнението, а Шептящия. И защото беше свързан с тях, те също го разбираха.

— Вие няма да правите нищо — продължаваше плавно уравнението. — Просто ще останете на местата си. Няма да предприемате нищо. Разбрахте ли?

— Разбираме — отвърна Шептящия и когато изрече тази дума, отговорът, който беше дал, се появи във вид на малко, просто уравнение върху повърхността на розово-червения куб. Сякаш се изписа там, помисли си Джил, за да научат всички останали кубове какъв отговор е дал Шептящия.

Пълна глупост, каза си Тенисън, ала тъкмо тази мисъл премина през съзнанието му и Джил, и Шептящия, връхлетяха върху него, заглушавайки ума му, така че той повече не можеше да мисли. Те потиснаха цинизма и съмненията, които се бяха появили у него.

Сега върху розовата „черна дъска“ бавно се появяваше ново уравнение и Тенисън улови само началото от превода на Шептящия.

В следващия миг се озоваха в Рая.

Озоваха се на някакъв централен площад. Навсякъде около тях се издигаха кули. От кулите до тях долиташе божествена музика, която ги обгърна, и целият свят зазвуча в симфония. Паважът на площада беше златен или поне имаше златист цвят, кулите — бляскаво бели, тъй блестящи и толкова бели, сякаш бяха окъпани от светлина, бликаща вътре в тях. Мястото излъчваше святост, вдъхваше им чувството, че всичко наоколо е очистено от грехове.