Клиффорд Саймак - Проектът

— Тези врати се отварят с притискане — каза Тенисън. — Почти съм сигурен в това. Блъсни някоя от тях достатъчно силно, и тя ще се отвори. Ала ние няма да успеем.

— Червеят мина през тази врата — отбеляза Джил.

— Той сигурно е много по-силен от нас двамата. Вратите може би пропускат само червеите. Сигурно само те са достатъчно мощни да ги отварят.

— Почти сме сигурни — продължи Джил, — че това място не е Рая. Но нямаме никакви доказателства. Не можем просто да се върнем и да заявим, че това не е Рая. Преди да си отидем, трябва да намерим доказателства. Ех, да имах камера сега!

— Трябваше да сведем теглото до минимум — намеси се Шептящия. — Не знаехме на какво ще попаднем. Трябваше да пътуваме бързо и без никакъв багаж.

— Какво мислят нашите приятели от света на уравненията за това място? — попита Тенисън.

— Обзети са от крайно изумление.

— Ние също — призна Джил.

— Само фотографии или филми — прекъсна я Тенисън, — не биха могли да бъдат приемливо доказателство. Човек навсякъде може да заснеме разни неща. Трябва да измислим нещо по-убедително.

Направиха пълна обиколка на площада и не откриха нищо повече.

— Тук сме хванати като в капан — рече Джил. — Има само един изход навън — онези миши дупки, които използват червеите. Можем да накараме Шептящия да прелети от другата страна и да види какво има там. Трябва да има друга страна оттатък.

— И съществата-уравнения могат да сторят това — добави Тенисън. — Те могат да летят във въздуха, но точно сега ненавиждам мисълта, че трябва да разделим силите си. Имам чувството, че трябва да останем заедно.

В далечния край на площада още един червей се подаде от тунела, издълбан в тази част на постройката, тръгна направо към тях, но ги заобиколи, за да стигне до една от многото миши дупки. Издигайки се над повърхността, чудовището се напъха в нея и изчезна.

— Не съм убедена, че бих желала да използвам една от онези дупки — измърмори Джил. — Изглежда, през тях преминават само червеи.

— Струва ми се, че червеите проявяват съвсем слаб интерес към нас.

— Не и докато стоим тук. Може би ще се заинтересуват, ако се напъхаме вътре.

— Чудя се — заговори Тенисън, без да обръща внимание на онова, което беше казала тя, — Шептящи, можеш ли да помолиш някой от приятелите ни уравнения да се наведе мъничко. Така аз ще мога да се покатеря върху него. После той може да прелети с мен до една от онези дупки.

— Щом ти отиваш и аз отивам — заяви Джил. — Няма да остана тук сама.

— Всеки един от тях ще го направи с удоволствие — отвърна Шептящия. — Коя от мишите дупки имаш предвид?

— Която и да е — каза Тенисън. — Нямаше да ги моля за това, но ние не можем да стигнем до дупките сами.

— Онази, която е точно зад теб, ще ти свърши ли работа?

— Да, прекрасно.

— Имам чувството — рече Джил, — че съвсем сме се побъркали.

Розово-червеният куб се беше приближил до стената точно под посочената миша дупка. Кубът започна да се разширява и да се сплесква, така че те вече можеха да се покатерят върху него.

— Аз ще те повдигна — обърна се Тенисън към Джил.

— Добре — съгласи се тя. — Надявам се, че няма да бъде така зле, както си го представям.

Тенисън я повдигна и Джил се покатери върху куба.

— Неприятно е. Направо ужасно! Нашият приятел прилича на планина от желе. Боя се, че ще потъна. Навсякъде е дяволски хлъзгаво.

Тенисън се засили и скочи, след което се озова с разперени ръце и крака върху потрепващата повърхност на куба. Джил му протегна ръка да стигне до нея. После седнаха един до друг, без да се отпускат, за да запазят равновесие. Кубът престана да се тресе и като че стана малко по-твърд, предлагайки им по-стабилна опора. Той започна бавно да се издига във въздуха — не полетя, а просто прие нормалната си форма, след като престана да се снишава.

Мишата дупка се намираше точно пред тях и Тенисън направи тромав скок в посока към нея. Приземи се на ръце и колене, после бързо се обърна и подаде ръка на Джил, ала преди да й предложи помощта си, тя се оказа край него, просната в цял ръст.

Двамата се изправиха и се огледаха наоколо. Мишата дупка представляваше тунел, ала по-къс, и в нея нямаше врата.

В края й блестеше ярка светлина. Подът беше твърд под краката им и те започнаха да се придвижват към светлината. Джил хвърли поглед през рамо и видя, че петте същества-уравнения бяха навлезли в тунела след тях, а Шептящия блещукаше над първия куб.

Когато стигнаха другия край на тунела, разбраха, че подът е свързан с широк бял път, очевидно построен от същия материал както стените и кулите. Той се губеше в далечината, чезнейки в бляскавата светлина. Просто висеше във въздуха — над него се издигаха шеметни висини, а под него зееха бездни.