Клиффорд Саймак - Проектът

Тенисън поклати глава. Нещо не беше наред. Да, наистина стаяха в центъра на площада, музиката изпълваше цялото пространство, кулите бяха бели и блестящи, ала тук нямаше никой. От едната страна стояха петте същества от света на уравненията и Шептящия — малка сфера от бляскав прах, ала не се появяваше никой друг. Всичко беше празно. Те стояха напълно сами. Рая, както по всичко личеше, не бе обитаван от никой.

— Какво става? — попита Джил. Тя бавно се отдалечи, разглеждайки площада. — Нещо не е наред, нали? На първо място, тук няма никой.

— На второ — додаде Тенисън, — няма никакви врати в сградите. Нищо тук не ми прилича на онова, което ние бихме нарекли „врата“. Виждат се само дупки — кръгли дупки. Миши дупки. На около три метра над улицата.

Наистина беше така, убеди се Джил. Нямаше и бойници. По цялата огромна височина на кулите не се виждаше нито една.

— Няма и бойници — отбеляза тя. — Човек очаква да ги има, щом са кули. Е, може и прозорци.

По площада се завъртя вихрушка и Тенисън потрепери.

Той забеляза между кулите нещо, наподобяващо тесни улици. Сигурно сме в центъра на града, помисли си той, ако това въобще е град. Погледна към кулите и разбра, че те са много по-високи, отколкото бе помислил отначало. Забиваха се право в синия небосвод и блясъкът им се губеше сред бездънното синьо небе. Отначало той бе помислил, че има множество сгради, всяка от които поддържа отделна кула, но сега бе на мнение, че е напълно възможно една-единствена огромна постройка да заобикаля целия площад, където се намираха, а кулите да се издигат пропорционално и симетрично по протежение на стената й. Онова, което бе приел за тесни улици между отделните сгради, вероятно бяха тунели, издълбани на нивото на улицата в монолитната сграда.

Постройката (или постройките) бяха безукорно бели и материалът, от който бяха изградени, не приличаше на камък. По-скоро наподобяваше лед от замръзнала, възможно най-чиста вода, лед, в който нямаше шупли, нито някакви други дефекти. Но това е невъзможно, каза си Тенисън. Тази гигантска постройка не можеше да бъде от камък, ала не можеше да бъде и от лед.

През цялото време над тях се лееше музика, която ги обгръщаше, просмукваше се в тях — беше неописуемо! Тя караше човека да я усеща като нещо повече от хармонични звуци — творение, възвишено до степен, недостижима за никой композитор в историята на човечеството.

— Мястото не е така празно, както изглежда. Тук кипи от живот — заговори Шептящия.

И сякаш получило сигнал, първото живо същество се появи.

През една от тесните улици (или тунели) се провря масивна глава. Беше глава на червей. Лицевата й страна беше сплескана и покрита с хитинова обвивка — дебела, тежка черупка, която покриваше цялата предна част на главата. От двете й страни гледаха две огромни очи, съставени от множество фасети. Върху главата стърчаха пипала. Тя беше огромна. Тенисън, загубил способността да говори от отвращение, прецени, че краят на главата се издига на повече от шест метра над равнището на улицата.

Червеят започна да излиза — продължаваше и продължаваше да се измъква напред, като дългото, тлъсто тяло се приплъзваше зад скритата под костната обвивка глава. След като значителна част от туловището се изхлузи навън, червеят започна да издига предния си край високо над улицата. Слабите, разчленени на няколко участъци крака, се бяха прибрали, за да позволят на тялото да се промъкне през тунела. Сега те започнаха да се изправят и туловището стана с почти метър по-високо, отколкото преди.

Когато по-голямата част от червея се озова на свобода, той се извърна към онези, които стояха на площада. Тенисън и Джил започнаха бавно да отстъпват назад, ала петте същества от света на уравненията не помръдваха от местата си. Плоскостите, които те използваха като „черни дъски“, бяха замъглени от бляскавите цветове на мятащите се във всички посоки уравнения.

Накрая целият червей се измъкна от тунела. Беше дълъг най-малко девет метра, изправен високо, здраво заел позиция на застаналите плътно един до друг крака.

Чудовището смени посоката си на движение, зави назад, към бялата гигантска постройка. Движенията му изглеждаха решителни и целеустремени. То не даде никакъв признак, че е забелязало онези, които стояха на площада.

Тенисън въздъхна с облекчение.

— Хайде да разгледаме наоколо — предложи той. — Трябва да видим колкото е възможно повече.

Ала нямаше какво толкова за гледане. Тесните улици наистина се оказаха тунели, разположени на равни интервали по протежение на цялата сграда, която представляваше една-единствена постройка, а не няколко, съединени помежду си, отделни сгради. Но тунелите бяха затворени. Вътре в тях, на около десетина метра от отвора, имаше залостени врати. Вратите не бяха бели, а сини. Те плътно пасваха към повърхността на тунелите, вклинявайки се в заоблените им стени. Изглеждаше невъзможно да бъдат отворени. Джил и Тенисън настойчиво заблъскаха няколко от тях, ала не успяха да ги помръднат. На два пъти им се стори, че вратите поддават, но това беше всичко.