Клиффорд Саймак - Проектът

— Джейсън, спомням си някои подробности, които долових в света на уравненията.

— Може би с течение на времето ще си спомняш все повече.

— Изпитвам безкрайна умора, имам нужда да си отдъхна. Има ли в това някакъв смисъл?

— Не много — отвърна Тенисън. — Ала не се безпокой. Този съвсем нормален ум се опитва да преведе извънземните понятия на човешки език.

— Има нещо друго. Представата за игри и огромното нетърпение, че предстои да изиграем някаква нова игра.

— Вероятно е било нещо съвсем различно, но все пак можем да започнем с него. Доловила си много повече неща от мен. Може би Шептящия ще може да ти помогне, когато се появи.

— Да, така мисля и аз. Шептящия сигурно е разбрал много повече неща от мен.

Някой почука на вратата. Тенисън отвори. Беше Теодосий.

— Колко мило, че идвате — посрещна го Тенисън. — Влезте. За нас е голяма чест.

Кардиналът влезе и Тенисън затвори вратата.

— Ей сега ще запаля огъня — каза той. — После ще седнем да си поговорим.

— Би ми било много приятно — отвърна кардиналът, — ала няма време за това. Негово Светейшество ви кани на аудиенция. И двамата.

— Не разбирам — приближи се Джил.

— Негово Светейшество има много високо мнение за вас.

— Вие ще ни придружите — заяви Тенисън.

— Ще ви съпроводя до там, но няма да остана. Той каза, че желае да разговаря само с вас.

Шептящия не беше на себе си, бе изпаднал в луд екстаз. Плъзна се по затвореното пространство на магнитното поле. Затанцува диво сред нажежения йонизиран облак. Беше се промъкнал, той, тази изменчива форма, в сърцето на една експлодираща Галактика и се втурна в надбягване с радиацията, която излъчваше една свръхнова звезда. После премина като вихър през поле от пулсари…

Когато се умори от всичко това, спря пред едно червено джудже, символично протегна ръце, за да ги стопли върху червените, укротени огньове на звездата. Червеното джудже беше единственото излъчващо блясък светило наоколо и това възбуждаше любопитството му. Всичко останало беше черно, макар че някъде далеч се провиждаше едва загатнато проблясване с висока интензивност, сякаш зад далечния хоризонт на космическото пространство ставаше грандиозно събитие. Отвсякъде го обгръщаше пустота. Той се почувства малко самотен, макар че не бе изпитвал това усещане досега — беше пространствено-времево създание, а в пространството и времето нямаше място за самота.

Не знаеше къде се намира, нито мислеше за това, защото където и да се озовеше, винаги знаеше, че е у дома. Нямаше ни най-малка представа по какъв начин и защо бе толкова убеден, че е така, ала хич не го беше грижа — това нямаше значение. Можеше да отиде навсякъде, където пожелае и пак щеше да си бъде у дома. Което естествено не означаваше, че осъзнава къде се намира.

Наведе се над червено-черната звезда, долови песента на вечността, която извираше в пустотата, завладяла тази част на Вселената — независимо от това, коя бе тя. Долови неясния аромат на далечен живот и се замисли за чудесата на материята — всяко чудо бе постижение, характерно за определена форма на живот. Безконечният ред от постижения възхождаше в стремеж към необозрими по сложност и състав отговори, които се сливаха, преди да бъде известен окончателният отговор.

Това беше неговото наследство, помисли си той. Това беше наследството, целта и стремежа на неговите събратя, а може би и на много други създания — самотни, обгърнати от мрака на неизвестното, устремили се към светлината.

После звездата и мракът изчезнаха и той отново попадна в център на кръг, образуван от съществата-уравнения. Намери розово-червения куб, след който се бяха подредили всички останали. Една от стените на розово-червения беше празна, но докато Шептящия я наблюдаваше, върху нея проблесна бледо уравнение, което постепенно взе да става все по-плътно, докато символите му не станаха съвсем отчетливи. Той обхвана с ума си уравнението, пребори се с него, и когато приключи, розово-червената страна на куба отново стана чиста. Тогава умът на Шептящия отново премина в куба. После — колебливо изникна ново уравнение — така отчетливо и безкомпромисно в своята яснота, както първото. И все пак имаше разлика — този път уравнението принадлежеше на Шептящия, той го бе предал на розово-червения куб, беше го изписал върху страната му, използвайки я като черна дъска. Сега всички други можеха да видят уравнението на Шептящия.

Аз им говоря, помисли си той и почувства бурен прилив на гордост и възторг. Аз общувам с тях на собствения им език и то по начин, по който го правят и те!