Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

Носеше се през огромната, ужасяваща пустош: могили от сгурия, пепелища и обгоряла степ. Тук-там се виеха пушеци от отдавна тлеещи пожари — подземната паст продължаваше да пулсира. Черните силуети на цяла гора мъртви дървета покриваха кафявите склонове на островърхи хълмчета, по едно от които като зловеща шега се спускаше ръждясал ски-лифт. Изсъхнало езеро. Участък мъртвосива земя, кълбо черни омотани жици, купчини стари коли на фона на някакъв изоставен град, чиито развалини със стърчащи носещи греди и зейнали като очни кухини прозорци напомняха скелети.

Навлезе в равнинна местност. Въздухът стана кафеникавосив. Оттук започваше вътрешноконтиненталната зона, където навремето се бяха простирали огромни стопанства, преди летата да се превърнат в огнени пещи и дъждовете да отпътуват нанякъде. Сега всичко беше покрито с плътен слой прах. Огромното небе и моравите планински масиви все така се извисяваха зад гърба му там някъде в Юта и Уайоминг, но той се намираше вече по на изток, в Небраска или дори в Айова, където не беше останала нито следа от плодородните равнини и от кехлибарените вълни на житото.

Все пак и тук живееха хора. С настъпването на вечерта започнаха да проблясват светлинките на малки и големи градове, разположени от двете страни на магистралата. На Карпинтър му беше непосилно да проумее как е възможно човек да си издигне дом на такова място, но вероятно тези хора просто нямаха друг избор, след като се бяха родили тук, и не виждаха никакъв смисъл да отидат някъде другаде, или пък вълните на злата съдба ги бяха запокитили върху този бряг без море, където бяха останали завинаги. И щяха да останат завинаги.

„И все пак си имат домове“ — мина му през ума.

Запита се какво щеше да прави след приключването на тази дълга и тъжна одисея отникъде заникъде и обратно и животът трябваше да продължи по-нататък. Какво по-нататък? Къде да отиде, с какво да се захване? Никъде нямаше дом. Лос Анджелис? Вече почти не познаваше този град. Сан Франциско? Спокейн? Досега негов дом беше компанията и тя го подхвърляше от Бостън в Сейнт Луис, после в Уинипег, после в Спокейн, както й скимне. Където и да се намираше, той беше все на територията на компанията.

Но вече не. Карпинтър просто не можеше да проумее този факт. Никакво повишение. Изхвърлен от пистата. Ниво нула.

Нима беше възможно? Подобен завършек. Отличникът на класа да стигне до ниво нула.

Някъде в централната част на Илинойс, на един-два часа западно от Чикаго, движението започна да се оживява и колата му съобщи, че по-нататък магистралата е блокирана. Никакви превозни средства не се допускаха в Чикаго от западна и от южна посока освен през охранявани карантинни постове.

— Какво става? — попита Карпинтър.

Но колата беше евтин боклук за отдаване под наем и беше програмирана само за елементарна информация. Най-доброто, което можа да направи, беше да му изкара на монитора една карта с опасана с черен код зона, обхващаща огромен отрязък от Мисури и Западен Илинойс, на юг чак до Ню Орлийнс, а от другата страна на Мисисипи от Луизиана до Кентъки, както и части от Охайо. Според колата най-близкото място за влизане в охраняваната зона за пътници, които искат да стигнат до Чикаго, беше Индианаполис, и машината предложи съответното отклонение.

— Както кажеш — отвърна Карпинтър.

Включи радиото и чу част от отговора. Съобщаваха за избухването в Ню Орлийнс на нещо, наречено „чикънгъния“, и за опасността да се разпространят също така и „гуанарито“ или „оропауч“. Съобщаваше се и за подобни случаи в района на Сейнт Луис. Никога не беше чувал нито за „чикънгъния“, нито за „гуанарито“, нито за „оропауч“, но това очевидно бяха имена на болести: явно върлуваше някаква епидемия и здравните власти се опитваха да спрат проникването й в Чикаго.

Когато на другата сутрин пристигна в Индианаполис, успя да научи останалата част, докато чакаше да го проверят на карантинния пост. Казаха му, че причинители на болестите с дългите имена били някакви тропически вируси. Били пренесени от Африка и Южна Америка и бързо се разпространили в новообразуваните джунгли на Луизиана, Флорида и Джорджия. Преносителите били кърлежи и разни други противни буболечки, които заразявали кръвта на огромен брой маймуни и гигантски гризачи, самите те преселници от съществувалите едно време джунгли в долините на Амазонка и Конго, обитаващи сега влажните джунгли на Юга.

Всеки, който живеел в районите около новите джунгли, трябвало постоянно да бъде ваксиниран, тъй като някой от тези вируси току заразявал някой злочест представител на човешката раса и слагал началото на поредната епидемия. Но тук нямаше никакви джунгли. Как типичните за джунглата „оропауч“ и „чикънгъния“ заплашваха сухите и сравнително по-хладни райони около Чикаго?