Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

Спря пред ресторант. „Гостилница «ПУСТИНЕН РУЧЕЙ»“ гласеше табелката. Сякаш не беше преустройван от 1925 година. На Карпинтър му се стори, че се е придвижил не само в пространството, но и във времето.

Вътре всички носеха дихателни маски. Помисли си, че е излишно да ползваш дихателна маска в това кътче от 25-а година, но я надяна и влезе.

Келнерката беше истинска жена. Никакви андроиди, никакви монитори по масите, никакви бутони за поръчките. Тя му се усмихна с примигващи над маската очи.

— Какво да бъде? Бъркани яйца? Кафе?

— Чудесно — отвърна Карпинтър. — Това да бъде.

С една дума, все още се намираше в Калифорния. Границата с Невада беше няколко километра по-нататък.

Кредитната карта на компанията му свърши работа. Очевидно все още не бяха го лишили от тази привилегия.

Нахрани се и отново потегли на изток. Сутринта се втурна насреща му откъм Юта. Докъдето стигаше погледът, виждаше само безцветен пясък, сякаш не беше паднала капка дъжд поне от тринайсети век. Макар и не така импозантни като Сиера, тук-там се извисяваха планински масиви, розови в ранната утрин, но постепенно преливащи във все по-наситено златнокафяво. Пухкави бели облачета се рееха в плътносиньото небе, набраздено от бледожълтеникавите ивици на парниковите газове.

„Беше такъв красив свят — мина му през ума, — преди да успеем да го превърнем в кочина.“

И отново започна да се моли разсеяно и несвързано. „Ave Maria, gratia plena. Ora pro nobis. Сега и в часа на нашата смърт. За нас, нещастните грешници.“

Колкото по на изток отиваше, толкова по-необикновени ставаха планините — продълговати вериги, увенчани от яркочервени назъбени чукари, осветени сякаш от някакъв вътрешен огън. Излъчваха древност. Нямаше да се учуди, ако видеше в равнините под тях да пасат праисторически животни. Бронтозаври, мастодонти.

Нямаше никакви динозаври. Нито мастодонти. Нищо подобно. Камъчета, рехава тревица, стрелкащи се тук-там гущери — това беше всичко. Намери някакъв стар резервоар, в който все още имаше малко вода. Изпитваше страхотна нужда да се съблече и да се изкъпе. Водата му изглеждаше безопасна. А и в този ранен час можеше да рискува да изложи кожата си на слънчевите лъчи.

Езерото беше тъмно и дълбоко и Карпинтър предположи, че водата ще е студена, но всъщност не беше така. Беше почти топла. И сравнително чиста. Нямаше ги нито пъстроцветните петна от химикали, нито обичайната мръсна пяна, нито озъбени насреща му алигатори, дори нито една жаба. Това вече наистина беше новост — да се изкъпеш под открито небе в истинска незамърсена вода. Изпита огромно удоволствие. Беше нещо като кръщение.

След няколко часа шофиране отново се появиха признаци на живот. Няколко занемарени земеделски стопанства, порутени къщурки и рухнали хамбари, които изглеждаха на петстотин години. Жителите вероятно не бяха особено гостоприемни. Карпинтър продължи, без да спира. След стопанствата изникна потънало в прах градче, а зад него голям град, който той също подмина. Над всичко се стелеше сива еднообразна мъгла. Дори в херметизираната кола усети континенталната жега и миризмата на вездесъщия смог, който затискаше централните области на Америка. Въздухът стягаше гърлото му като примка. Беше сигурен, че ако спре и излезе навън, върху му ще се стовари убийственият сахарски зной.

Опита да се свърже с Ник Роудс, за да му съобщи какво се беше случило, къде се намира и накъде е тръгнал. Предишния ден нямаше желание да му се обажда, но сега си помисли, че не е редно да изчезва така, без да сподели нито дума с него. Рано или късно Роудс щеше да научи, че Карпинтър е бил изхвърлен от „Самурай“, и можеше да си помисли, че е посегнал на себе си. Не биваше да допусне това.

Офисният андроид го информира, че в момента доктор Роудс е на конференция. Карпинтър изпита известно облекчение.

— Кажи му, че го е търсил Пол Карпинтър, че в резултат на последните събития съм напуснал компанията и заминавам за няколко дни в Чикаго при един приятел. Ще му се обадя, когато съм наясно с по-нататъшните си планове.

Подмина молбата на андроида да остави телефонен номер за връзка. В момента това беше предостатъчно за контакта му със света, който току-що беше оставил зад гърба си.

Надяваше се да пристигне в Чикаго късно през нощта или най-късно на разсъмване. Колата изобщо не се уморяваше. Всичко, което се искаше от него, беше да се отпусне спокойно и да остави километрите да се нижат един след друг. Не му беше останала много храна, но и не изпитваше кой знае какъв глад. Да се отпусне спокойно и да остави километрите да се изнизват. Това беше всичко.