Робърт Сойер - Четвъртото измерение

— Разбира се, че не сте. Това е съвсем нормално. Но повярвайте ми, видяла съм много случаи като вашия. Повечето жени са били подложени на сексуален тормоз, да знаете.

Хедър беше виждала научни трудове, говорещи за «много», но за да се постигне заключението «повечето», трябваше да се включи всичко, дори случаите, когато е трябвало да целунеш неприятен роднина по бузата или свадите в училищния двор с момчета от класа.

Гурджиеф погледна над Хедър. Тя проследи погледа й. Видя, че на стената зад нея има монтиран голям часовник.

— Вижте — каза Гурджиеф — вече почти нямаме време. Но направихме наистина добър старт. Мисля, че заедно можем да сглобим нещата, Хедър, ако имате желание да работите с мен.

Хедър се обади на Кайл и го помоли да намине към нея вкъщи.

Той пристигна около осем вечерта, след като и двамата бяха вечеряли поотделно. Седна на дивана, а Хедър се настани в креслото срещу него. Тя пое дълбоко въздух, като се чудеше от къде да започне, но после изрече направо:

— Мисля, че това може да е случай на синдрома на фалшивата памет.

— Аха! — каза Кайл с всезнаещ глас. — Прословутият СФП.

Хедър твърде добре познаваше съпруга си.

— Нямаш и най-малка представа за какво говоря, нали?

— Добре де, така е.

— Знаеш ли какво представлява потиснатата памет — на теория, искам да кажа?

— О, потисната памет. Сигурно, сигурно, чувал съм нещо за това. Имаше някакви съдебни процеси, нали?

Хедър кимна.

— Първият беше преди години, в… о, как беше? Хиляда деветстотин осемдесет и девета или там някъде. Една жена на име… чакай да помисля. Веднъж преподавах за това, ще се сетя. Жена на име Ейлийн Франклин, която е на двадесет и осем или двадесет и девет, претендира, че внезапно си е спомнила как е видяла изнасилването и убийството на най-добрата си приятелка, случило се преди двадесет години. Изнасилването и убийството било доказан факт; тялото било намерено скоро след извършване на престъплението. Но шокиращото не било само, че Ейлийн внезапно си е спомнила, че е видяла извършването на престъплението, а тя също така си спомнила и кой го е извършил: нейният собствен баща.

Кайл сви вежди.

— Какво става с бащата?

Хедър го погледна.

— Той е бил признат за виновен. По-късно обаче е оправдан — само че поради технически несъответствия.

— Имало ли е подкрепящи доказателства или първоначалната присъда е почивала единствено на свидетелствата на дъщерята?

Хедър леко присви рамене.

— Зависи от гледната точка. Ейлийн е изглеждала осведомена за неща около престъплението, които не са били широко известни. Това е било взето като доказателство за вината на нейния баща. Но при разследването се разкрива, че повечето от казаните от нея детайли са били всъщност публикувани в пресата след убийството на малкото момиче. Разбира се, че Ейлийн не е чела вестници, когато е била на осем или девет години, но тя е могла да ги прочете по-късно в някоя библиотека.

Хедър прехапа долната си устна, спомняйки си нещо.

— Но знаеш ли, сега като мисля за това, някои от подробностите, дадени от нея, са били във вестниците, ала са били неверни.

— Какво? — объркано попита Кайл.

— Тя си спомнила или е претендирала, че си спомня неща, които се оказали неверни. Например малкото момиче, което било убито, носело два пръстена, сребърен и златен. Само златният е бил с камък, но един от вестниците съобщава, че камъкът е бил на сребърния пръстен — и точно това е, което Ейлийн казва, когато съобщава на полицията за престъплението.

Хедър вдигна ръка.

— Разбира се, това е тривиален детайл и всеки, който си спомня нещо от толкова отдавна, има вероятност да смеси някои факти.

— Но ти не каза просто потисната памет. Спомена фалшива памет.

— Е, проблемът е, че е или едното, или другото. Всъщност това е кокалът на раздора в психологията вече от десетилетия — въпросът, дали споменът за нещо травмиращо може да бъде потиснат. Самото потискане е старо схващане. То е основата на психоанализата, все пак: изтласквате потисканата мисъл на светло и неврозите ви, независимо какви са те, би трябвало да изчезнат. Но милиони хора, които са преживели нещо травмиращо, казват, че нещата са точно обратни: те никога не забравят случилото се. Всички те говорят неща от рода на: «Нито ден не минава, без да мисля за взривената ми кола» или «Имам постоянни кошмари за Колумбия».

Хедър наведе очи.

— Със сигурност аз не съм забравила и никога няма да забравя гледката на Мери, лежаща мъртва във ваната.