Робърт Сойер - Четвъртото измерение

Но Хедър не беше отхвърлила спомените за това, което се бе случило с Мери.

Защото…

Защото може би самоубийството не беше немислимо за нея.

Не че Хедър някога изобщо беше мислила да посегне върху живота си, разбира се — не и насериозно, във всеки случай.

Не, не, не беше това. Но самоубийството беше докоснало веднъж живота й в миналото.

Тя не мислеше често за това.

Всъщност не се беше сещала с години.

Бяха ли потиснати спомените й? Преживеният наскоро стрес ли ги беше изкарал наяве?

Не. Със сигурност не. Определено тя можеше да си го спомни, когато и да е и просто не беше пожелала да го направи.

Беше се случило толкова отдавна. Тогава тя бе съвсем млада. Млада и глупава.

Беше на осемнадесет, току-що завършила училище и за първи път напускаше малкия град Въджревил, Алберта, за да прекоси половин континент до гигантския, космополитен Торонто. Тя опита толкова много нови неща тази дива първа година. Записа подготвителен курс по астрономия — винаги беше обичала звездите, кристални точки по ясното небе над прерията.

Хедър се бе влюбила до уши в преподаващия им асистент, Джош Хъникер. Джош беше шест години по-възрастен, аспирант, с деликатни като на хирург ръце, топли светлосини очи и с най-джентълментското, най-любезното държане, което изобщо беше срещала.

Разбира се, това не беше любов — не и истинска. Но все пак имаше нещо. Тя толкова искаше да бъде обичана, да бъде с мъж, да експериментира, да преживява.

Джош беше изглеждал… е, не безразличен, но може би раздвоен от очевидното внимание от страна на Хедър. Срещнаха се в началото на академичната година през септември, около канадския Ден на благодарността. Пет седмици по-късно, вече бяха любовници.

И това беше всичко, на което се беше надявала. Джош беше чувствителен и нежен, и грижовен, а после разговаряха с часове — за човечеството, за екологията, за китовете, за дъждовните гори и за бъдещето.

Те се срещаха почти през цялата академична година. Макар и без поемане на ангажименти — нито Джош ги искаше, нито Хедър. Тя се стремеше да разширява преживяванията си, а не да се обвързва.

През февруари Джош трябваше да замине. Националният изследователски съвет на Канада разработваше четиридесет и шест метров радиотелескоп на езерото Трейвърс в «Алгонкуин парк», обширна област на непристъпни гори в северен Онтарио. Джош беше изпратен там за една седмица, за да помогне при настройването на апаратурата.

И той замина. Другият астроном обаче, който беше с него, се разболя: апендикс. Въздушна линейка го беше взела и закарала в болница в Хънтсвил.

Джош беше останал и тогава силни снежни бури не позволиха никой друг да се присъедини към него. Прекара почти цяла седмица сам с гигантския телескоп, затрупан в снега.

Това не би трябвало да е проблем — там имаше храна и вода за двама за целия планиран престой. Но когато най-накрая пътищата бяха разчистени и вече можеше да се стигне до обсерваторията, Джош беше намерен мъртъв.

Беше се самоубил.

Хедър не бе имала специален статут; полицията никога не я потърси директно. Тя научи за това от статия в «Торонто стар».

Пишеха, че се е самоубил заради пререкания с любовника си.

Хедър знаеше, че Джош има съквартирант. Няколко пъти беше срещала Бари — студент по философия с късо подстригана брада.

Но тя не бе съзнавала колко близки са Джош и Бари, както и че тя беше, е, ако не фактор, то със сигурност допълнително усложнение в техните затруднени отношения.

Не, тя не мислеше често за това.

Но без съмнение то беше повлияло върху нея. И навярно тя бе по-малко изненадана, отколкото повечето майки, когато се окажеше, че собствената им дъщеря има скрити демони и неразбулени тайни — когато дъщеря им посегнеше на живота си.

И ако случилото се не е било страшен, немислим шок, тогава тя не е могла да потисне спомена за смъртта на Мери… независимо колко силно желаеше това.

На километри разстояние, Кайл лежеше в леглото в своя двустаен апартамент и също се опитваше да заспи.

Фалшиви спомени.

Или потиснати спомени.

Имаше ли нещо в живота му, което да е било толкова травмиращо, толкова болезнено, че да може да го изхвърли от паметта си?

Разбира се, че имаше.

Обвинението на Беки.

Самоубийството на Мери.

Двете най-лоши неща, които изобщо можеха да му се случат.

Да, ако беше възможно, той със сигурност би потиснал тези спомени.

Освен ако… освен ако, както каза Хедър, дори и те не бяха достатъчно немислими, за да задействат механизма.