Айзък Азимов - Към четвъртото поколение

В десет предиобяд Сам Мартин излезна от таксито, опитвайки се, както винаги, да отвори вратата с една ръка, да удържи куфарчето си с друга и да извади портфейла си с трета. Но тъй като имаше само две ръце, разбра, че ще е трудна работа да се справи по този начин. Отново, както обикновено, той си удари коляното във вратата на таксито и макар вече да бе стъпил с единия крак на тротоара, ръцете му все още шареха безнадеждно по джобовете в търсене на портфейла.

Колоната от автомобили по „Медисън авеню“ се точеше сантиметър по сантиметър. Един червен камион по неволя намали още повече ход, но щом светлините на светофара се смениха, потегли рязко със скърцане. Белият надпис на каросерията информираше безразличния свят наоколо, че камионът е собственост на Левкович и синове — продажба на мъжко облекло на едро .

Левкович — мисълта на Мартин изведнъж ни в клин, ни в ръкав се насочи към надписа. Най-накрая откри портфейла си и стиснал куфарчето си под мишница, хвърли поглед на брояча: долар и шейсет и пет. Като сложиш отгоре двайсет цента за бакшиш, пиши ги отишли двете банкноти от по един долар. По-добре да развали петарка.

— Добре, вземи един и осемдесет и пет, братле — подаде той парите.

— Благодаря — отговори таксиджията механично и върна рестото.

Мартин пъхна парите в портфейла си, прибра го, вдигна куфарчето и тръгна срещу човешкия поток на тротоара, за да стигне до стъклената врата на сградата. Левкович — сети се изведнъж и спря рязко.

Един минувач го изгледа през рамо.

— Прощавайте — смотолеви тихо Мартин и се отправи отново към вратата.

Левкович? Това не бе името, изписано на камиона. То беше Луковиц, Лу-ко-виц. Защо го помисли за Левкович? Въпреки колежанския си немски, който променяше „у“ на „в“, откъде се взе това „ич“?

Левкович? Той рязко се отърси от цялата тази история. Ако й даде възможност, тя ще го преследва като празнична шумотевица.

По-добре да се концентрира върху работата си. Тук е, за да обядва с онзи човек Нейлър, най-вече за да постигне споразумение за един договор и на двайсет и три години да започне своята кариера. Ако бизнесът се развиеше нормално, както го планираше той, след две години ще се ожени за Елизабет и след още десет ще бъде солиден семеен човек с къща в предградията.

Влезе във фоайето с мрачна сдържаност и се запъти към асансьорите. Минавайки покрай указателя, плъзна поглед по белите надписи.

Имаше смешния навик да се опитва да прочете номерата на стаите набързо, без да забавя погледа си, или опазил Бог, да спира. Ако продължава да напредва все така, казваше си той, ще придобие уверен вид, вид на човек, който познава обстановката. А това беше наистина важно, след като работеше с други хора.

Търсеше Кулинетс, думата го изуми. Фирма, специализирана в производството на дребни кухненски приспособления, която се стреми решително да си извоюва име, женствено и сдържано едновременно.

Погледът му проследи имената с буква „М“ и продължи с все същото темпо. Мандел, Луси, Издателство Липерт (разположено на цели два етажа), Лафковиц, Кулин и т.н.… Ето го — 1024. Десети етаж. Добре.

Изведнъж се спря страшно изненадан, обърна отново глава към указателя и се втренчи в него, като човек, който пристига от друг град.

Лафковиц?

Що за правопис е това?

Беше съвсем ясно: Хенри Дж. Лафковиц, 701-ва. Написано с „А“. Никак не беше добре. Беше безполезно.

Безполезно ли? Защо безполезно? Той рязко тръсна глава, сякаш за да се отърси от замайването. По дяволите! Какво го интересува него как е написано името? Той се отдръпна ядосан и се забърза към вратата на асансьора, която се затвори под носа му, като го остави да чака объркан.

Вратата на един от другите асансьори се отвори и той бързо се шмугна вътре. Хвана куфарчето си под мишница и се постара да си придаде вид на енергичен заместник изпълнителен директор в най-добрата си форма. Трябваше да направи впечатление на Алекс Нейлър, с когото до сега бе общувал само по телефона. Ако ще се тормози с някакви си Левкович, Лафковиц…

Асансьорът безшумно спря на седмия етаж, за да излезе един младеж по риза. Той държеше табла, на която имаше три чашки с кафе и три сандвича. Когато вратите тръгнаха да се затварят, пред погледа на Мартин се мярна матирана витрина с черен надпис. На нея пишеше: 701 — Хенри Дж. Лефковиц — вносител. Двете крила на асансьора се съединиха и не се видя нищо повече.