Робърт Сойер - Четвъртото измерение

Кайл бавно кимна. Гласът му беше тих:

— Аз също.

Хедър поспря, за да се съвземе.

— Но тези неща — войната, взривената кола, дори смъртта на дете — те са достатъчно чести нещастия. Те не са немислими. На този свят няма родител, който да не трепери да не стане нещо с детето му. Но ако се случи нещо, което е толкова неочаквано, толкова шокиращо, че съзнанието просто не може да се справи с него? Като едно момиче да види как баща му изнасилва и убива най-добрата му приятелка? Как реагира съзнанието тогава? Може би то наистина го отхвърля; има със сигурност няколко психиатри и безкрайна поредица от предполагаеми жертви на кръвосмешение, които вярват в това. Но…

Кайл повдигна вежди:

— Но какво?

— Но има много психолози, които вярват, че това просто не може да се случи — че няма механизъм за потискане на паметта и когато внезапно се появят травмиращи спомени години или десетилетия след предполагаемото събитие, те вероятно са фалшиви. Вече от четвърт век и повече за това се спори в психологията, без да може да се стигне до категоричен отговор.

Кайл пое дълбоко въздух, после бавно издиша.

— И какво излиза в крайна сметка? Човек или може да отхвърля спомените за травмиращи събития, които действително са се случили или да има ярки спомени за неща, които никога не са ставали?

Хедър кимна с глава.

— Зная, нито едно от двете не е привлекателна идея. Няма значение кое от тях приемаш и разбира се, има вероятност и двете да стават по различно време. Но всичко това показва, че нашата памет, нашите усещания са много по-несигурни, отколкото ни се ще да вярваме.

— Добре, аз знам със сигурност, че спомените на Беки са лъжливи. Това, което не разбирам обаче, е откъде може да са дошли?

— Най-разпространената теория е, че са втълпени.

— Втълпени? — каза го, все едно никога преди не беше чувал думата.

Хедър кимна.

— Чрез психотерапия. Лично съм наблюдавала демонстриране на основните принципи с деца. Караш едно дете да те посещава всеки ден в течение на една седмица. Първия ден го питаш как е минало в болницата, след като си е порязало пръста. То отговаря: «Никога не съм бил в болница». И това е истина, то не е ходило в болница. Утре обаче отново го питаш, следващия ден — пак, по-следващия — също. И в края на седмицата детето е убедено, че то наистина е ходило в болницата. То е в състояние да разкаже подробна, смислена история за пребиваването си там — и то действително ще вярва, че това се е случило.

— Нещо като Биф Лоумън.

— Кой?

— От «Смъртта на един моряк». Биф не е малко дете, но както казва на баща си: «Ти толкова ми напомпа самочувствието, че никога не можех да понасям някой да ми дава нареждания.» Под въздействието на баща си той наистина стига да убеждението, че би могъл да има много по-добра работа в някоя компания, отколкото незначителната служба, която в действителност е заемал.

— Да, това би могло да се случи. Спомените могат да бъдат втълпени дори само чрез внушение и постоянно повтаряне. И ако един терапевт подсили това с хипноза, наистина могат да се създадат непоклатими фалшиви спомени.

— Но защо, за бога, един терапевт ще прави нещо подобно?

Хедър отговори мрачно:

— Ще цитирам един стар анекдот, който се шири из психологическия факултет, че има много пътища към душевното здраве, но никой не е толкова доходен, колкото психоанализата на Фройд.

Кайл смръщи чело. Мълча няколко секунди, очевидно чудейки се дали да зададе следващия си въпрос. Най-после обаче попита:

— Не се опитвам да търся някаква логика тук, но в думите ти прозира подкрепа за моята невинност. Защо мислиш, че спомените на Беки може да са фалшиви?

— Защото нейният психотерапевт предположи, че вероятно аз също съм била изнасилена от баща си.

— О! — промълви Кайл. И после отново — О!

Кайл си беше тръгнал. Хедър седеше в тъмнината на дневната и мислеше. Беше крайно време да си ляга — утре имаше среща в девет сутринта.

Дявол да го вземе, може би безсънието на Кайл беше заразително. Беше уморена до смърт, но твърде нервна, за да заспи.

Бе наговорила на Кайл безброй неща — думи, изречени без да се замисли. И сега се опитваше да реши дали наистина вярва в тях.

Но тези неща — войната, взривената кола, дори смъртта на дете — те са достатъчно чести нещастия. Те не са немислими. Наистина на този свят няма родител, който да не трепери да не стане нещо с детето му.

Но не беше мислимо «нещото», което се бе случило с Мери. Не, Мери беше посегнала върху своя собствен живот, прерязвайки вените си. Хедър никога не го беше очаквала, дори никога не се бе опасявала от това. То беше толкова шокиращо за нея, колкото… колкото… може би колкото това, което се предполагаше, че е видяла Ейлийн Франклин — изнасилването и убийството на нейната приятелка от собствения й баща.