Робърт Сойер - Четвъртото измерение

Кайл бавно кимна. Мълча известно време, а после каза:

— Ходих да се срещна със Зак в събота.

Хедър го погледна загрижено.

— И?

— И нищо. Искам да кажа не се сбихме. Поговорихме малко. Поисках да дойде с мен в лабораторията по съдебна медицина в университета. Щях да си направя тест с детектора на лъжата, за да докажа, че не съм извършил нищо.

— И? — повтори Хедър.

— Той отказа.

Кайл сведе очи към книжната подложка, рекламираща пилешките специалитети за месеца. След малко вдигна поглед и потърси очите на Хедър.

— Бих могъл да направя същото и за теб. Мога да докажа, че съм невинен.

Хедър отвори уста да каже нещо, но моментално я затвори.

Това беше повратна точка, решаващ момент. Кайл го знаеше и беше сигурен, че Хедър също го знае. Бъдещето зависеше от това, което щеше да последва.

Тя изглежда премисляше…

Ако той беше невинен…

Ако той беше невинен, Хедър знаеше със сигурност, че никога не би й простил нейното искане на доказателство, нейната липса на доверие. Ако беше невинен, тогава техният брак трябваше да преодолее тази криза. И двамата бяха мислили, че отново ще се съберат, рано или късно. Ако не в началото на идващата учебна година, то със сигурност в края й.

Ако той беше невинен, бракът им трябваше да оцелее, но ако Хедър имаше съмнение и го признаеше, ако признаеше такава възможност, дали изобщо някога той щеше да може отново да я прегръща, отново да я обича? Сега, когато най-много има нужда от нея, тя вярва ли му?

— Не — каза тя, като затвори очи. — Не, не е необходимо.

Тя го погледна.

— Зная, че нищо не си извършил.

Кайл запази каменното си изражение — знаеше, че сигурно ще търси по лицето му знак, че смята думите й за неискрени.

— Благодаря ти — тихо каза той.

Сервитьорът се върна с напитките им. Поръчаха си бяло месо от пиле на грил с печени картофи без масло за Кайл; четвърт пиле на скара с пържени картофи за Хедър.

— Какво още се случи при Зак? — попита Хедър.

Кайл отпи глътка от виното си.

— Той ми каза, че Беки ходи на психотерапия.

— Да.

— Ти го знаеше?

— Започна да посещава някакъв психотерапевт след смъртта на Мери.

— Той е същият, при когото е ходила и Мери — добави Кайл. — Зак ми го каза.

— Мери е ходила на психотерапия? Боже господи, не знаех това.

— Аз също бях шокиран — изпъшка Кайл.

— Мислиш, че е трябвало да сподели с мен?

— Или с мен — каза Кайл отсечено.

— Разбира се — промълви Хедър. — Разбира се.

Тя се поколеба за кратко, но продължи:

— Чудя се дали има нещо общо с Рашел?

— С кого?

— Рашел Коен. Помниш ли я? Приятелка на Мери — почина от левкемия, когато Мери беше на осемнадесет години.

— О, да. Бедното момиче.

— Мери беше доста разстроена тогава. Може би е започнала да посещава терапевт, за да поразсее малко скръбта си, нали разбираш?

— Защо не се е обърнала към тебе? — попита Кайл.

— Е, аз едва ли ставам за лекар. Освен това, никое момиче не иска майка си за терапевт — и подозирам, че също не е искала никой, който бих могла да й препоръчам аз.

— Добре, но как Мери би намерила такъв терапевт? — попита Кайл.

— Не зная — каза Хедър. — Може би д-р Редмънд й е препоръчал някого.

Лойд Редмънд беше доктор на Кайл, а по-късно и на цялото семейство от близо тридесет години.

— Ще му се обадя утре сутринта и ще видя какво мога да науча — каза Хедър.

Яденето им пристигна. Храниха се почти без да говорят и после всеки се отправи към своя дом.

Във вторник сутринта точно в десет и половина телефонът в лабораторията на Кайл позвъня. Присъстваха няколко студенти-аспиранти, които тихо работеха по компютъра на Чийтах — предният панел, на който бяха очите на Чийтах, бе демонтиран и стоеше облегнат на извитата външна стена.

Идентификаторът за насрещен абонат показваше, че Хедър звъни от своя офис в «Сидни Смит хол», на източната страна на улица «Сейнт Джордж».

— Бях права — каза Хедър. — Наистина д-р Редмънд е препоръчал психотерапевт на Мери няколко месеца преди смъртта й.

— Как е името му?

— Лидия Гурджиеф.

Тя произнесе буква по буква странната фамилия.

— Чувала ли си нещо за нея?

— Не. Проверих директорията на Асоциацията на психиатрите в Онтарио; тя не беше в списъка.

— Ще се срещна с нея — каза Кайл.

— Не — прекъсна го Хедър. — Мисля, че е по-добре да отида аз — сама.

Кайл щеше да възрази, но в същия миг осъзна, че жена му е права. Не само че той беше врагът в очите на терапевта, но и Хедър, а не той, беше обучен психолог.