Робърт Сойер - Четвъртото измерение

— Нещата ще се променят — каза Кайл. — Светът…

Хедър се усмихна, припомняйки си как се бе помирила със собственото си минало, как Кайл се бе помирил със своето, припомняйки си всички чудеса, които бяха видели.

— Светът — каза тя — ще бъде едно по-добро място.

Тогава обаче в погледа й блеснаха дяволити пламъчета.

— Все пак — намигна тя, — нека се възползваме от последната ни вечер на действително уединение.

Тя хвана Кайл за ръка и го поведе нагоре по стълбите.

Две години по-късно: 12-ти септември 2019 година

Космическият кораб бе засечен преди четири месеца. Струите от двигателите му се бяха загубили в блясъка на Алфа Кентавър на някакви си 4,3 светлинни години зад него. Сега те бяха насочени право към Земята: корабът спираше, с опашката напред. Очевидно беше набирал скорост в продължение на шест години, отдалечавайки се от Алфа Кентавър, а следващите шест бе намалявал.

Днес щеше да достигне крайната си цел.

Беше някак тъжно — петдесет години след първото стъпване на Нийл Армстронг на Луната, Земята вече нямаше кораби с екипаж, които да могат да стигнат и до там — дори фактът, че някъде другаде имаше живот, не беше съживил космическата програма. Макар че сондата «Птоломей» в отдалечените части на слънчевата система беше успяла да изпрати обратно няколко неясни снимки на извънземния кораб, обикновеният човек щеше да го види за първи път, когато пристигнеше на Земята.

Никой не бе съвсем сигурен какво ще се случи след това. Щяха ли извънземните да поемат в орбита около планетата? Или щяха да се приземят някъде — и ако беше така, къде? Имаше ли наистина извънземни на борда или беше на автоматично управление?

Най-после корабът влезе в орбита около Земята. Изглеждаше крехък на вид, почти километър дълъг — определено предвиден само за далечни космически пътувания. Всичките шест американски космически совалки бяха изстреляни преди неговото пристигане, по една на ден през последните шест дни. Две японски совалки заедно с три европейски и една от Иран също бяха излетели; в орбита около Земята имаше толкова хора, колкото никога досега.

Извънземният кораб кръжеше в ниска орбита около Земята — това беше добре, защото повечето от совалките не можеха да се издигнат много по-нависоко. Всеки чакаше големият кораб да разгърне някакъв приземяващ апарат, но това така и не стана. Бяха разменени радиосигнали — за първи път човешките същества изпратиха отговор на кентавърийците. За съжаление Земята имаше два пъти по-силна гравитация от планетата на кентавърийците. 217 същества, намиращи се на междузвездния кораб, бяха преминали четиридесет и един трилиона километри, но последните двеста се оказаха бездна, която никога нямаше да могат да преодолеят.

Земната международна космическа станция се беше разрастнала през годините, но нямаше начин корабът да се скачи с нея; щеше да се наложи извънземните да излязат в открития космос и да се спуснат на нея. Техният кораб маневрира, докато разстоянието между него и станцията стана около петстотин метра.

Всяка камера на борда на станцията и на флотилията от совалки беше насочена към извънземния кораб, а всеки телевизионен приемник на планетата предаваше развитието на драмата — за първи път цялото човечество гледаше една и съща програма.

По скафандрите на извънземните не можеше да се разбере как изглеждат — представляваха съвършени бели сфери със стърчащи от тях роботизирани крайници, а малко над средата им минаваше огледална наблюдателна лента. Пет от извънземните напуснаха кораба-майка и бяха придвижени през пространството чрез струи сгъстен въздух към едно открито товарно отделение на космическата станция.

Вероятността извънземните да не свалят скафандрите си в станцията бе твърде голяма — може би гравитацията не беше единствената разлика между двата свята. Би могло у извънземните да съществува и табу върху показването на физическия вид — това предположение беше изказано не веднъж, когато се откри, че първоначалните им радиопослания не съдържат никаква информация за техния външен вид.

Първата от сферите влезе в товарното отделение. Този, който се намираше в нея, използва струите сгъстен въздух, за да убие скоростта си, но това не се оказа достатъчно и се наложи да се спре в отсрещната преграда с помощта на телескопична механична ръка. Скоро и останалите сфери тихо се поклащаха на едно място, очевидно чакайки. Вратата на товарното отделение над тях започна да се затваря много, много бавно — нямаше заплаха, нямаше клопка; ако извънземните искаха да излязат, лесно можеха да се изстрелят навън с помощта на струите сгъстен въздух, преди да се бе затворила докрай.