Робърт Сойер - Четвъртото измерение

Двете гигантски кълба скоро се изгубиха. За миг се получи трета Некерова трансформация, при което се появи ново трио измерения. Тя видя как вихрушката се превърна в серии от плоски дискове, бронзови и златни, сребърни и медни, като метални жетони или хокейни шайби, гледани отстрани, наредени в олюляващи се колони. Пространството наоколо се обърна в дълги сребърно-бели потоци.

Но после, почти веднага, всичко отново се трансформира обратно във вътрешния изглед на слепената сфера. Хедър се носеше хоризонтално към един необятен океан от живак. Подобно на вампир тя не хвърляше отражение върху блестящата му повърхност, но все пак инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си, когато…

… когато се сблъска с повърхността, която се пръсна като течен живак на хиляди кръгли капчици…

Отново Некерова трансформация: сега Хедър виждаше външния изглед, двете кълба — съвсем зад нея, вихрушката — отпред.

И все още продължаваше да се носи стремглаво. От удара, макар и визуално неприятен, бе останала напълно невредима. Но вече беше извън сферата.

Вихрушката вече не беше безкрайно далечен декор. Все повече се приближаваше, повърхността й беше мътна и…

… и там, точно пред Хедър, имаше отвор. Съвършено правилна петоъгълна дупка.

Да, петоъгълник, а не шестоъгълник. Единствената полигонална форма, която Хедър бе видяла да води началото си от целия този свят, беше с шест страни, но този отвор тук имаше само пет.

А с приближаването си тя видя, че не беше просто отвор. По-скоро тунел, който се губеше в далечината, вътрешните му стени бяха мазни и влажни, и сини — цвят, за който досега не беше съзнавала, че не е срещала.

Хедър знаеше по някакъв начин, че петоъгълникът е част от другия колективен ум, негово продължение, което предпазливо се протяга навън, предпазливо се свързваше с човечеството.

И тя внезапно разбра каква е нейната роля и защо кентавърийците бяха положили толкова усилия, за да научат хората как да построят уред за достигане на четвъртото измерение.

Колективният ум на човечеството нямаше по-голяма способност да вижда вътре в себе си, отколкото Хедър да вижда в собственото си тяло. Сега обаче, когато един от неговите триизмерни израстъци се носеше вътре в него, той можеше да използва възприятията на Хедър, за да се увери със сигурност какво точно става. Тя беше очи и уши за цялото човечество, докато то работеше за осмислянето на това, което преживяваше.

Кентавърийците бяха надценили човешката интелигентност. Несъмнено бяха очаквали милиони хора, а не само един крехък индивид, да бродят из психопространството по времето, когато техният колективен ум щеше за първи път да се докосне до нашия.

Но тяхната цел беше ясна — имаха нужда човешкият колективен ум да приеме новодошлите като приятел, а не като заплаха, за да може човечеството да ги посрещне с «добре дошли», а не с отпор. Навярно земният колективен ум не беше първият, с когото кентавърийците бяха имали контакт; навярно предишният беше преминал зле — стряскащото външно докосване можеше да паникьоса другия колективен ум или да го докара до лудост.

Хедър правеше нещо повече от това да вижда колективния ум. Тя беше посредник на неговите мисли — най-маловажният елемент играеше най-значима роля. Тя възприе присъствието на извънземните с учудване, страхопочитание и вълнение и можеше да почувства, по един странен начин, като при психическия еквивалент на периферното зрение, че тези същите емоции се предаваха и на целия колективен ум на човечеството.

Това беше нещо добро, нещо, което трябваше да се приветства, беше вълнуващо, стимулиращо, очароващо и…

… и още нещо.

Психическият прилив се обърна, мислите от човешкия колективен ум сега преливаха през Хедър, заливайки я, потапяйки я. Това беше напълно ново за колективния ум, нещо, което никога преди не бе преживявал.

И тогава…

И тогава вълните на едно ново усещане, гигантски, съкрушителни, чудесни вълни…

Завладяващи вълни…

Целият колективен ум на човечеството трептеше в един кристално чист тон, това беше трансформация, беше трансцеденталност…

Хедър затвори очите си и здраво ги стисна, конструкцията се появи около нея точно навреме преди цунамито на това великолепно ново усещане да я помете напълно.

Фогарти загаси електронния си бележник и го пусна в джоба на своето неопределимо на цвят яке. Той издаде тъп звук при удара с електрошоковия пистолет.

Бяха минали тридесет минути от последното минаване на човек по коридора; сега сградата беше пуста. Когато Грейвс беше влязъл, Фогърти го последва и забеляза, че отиде в офиса си, а не в лабораторията.