Робърт Сойер - Четвъртото измерение

Един друг колективен ум.

Какъв можеше да бъде той?

Хедър си помисли за маймуните — горили, шимпанзета и всички други организми. Навярно един от тези видове най-после бе направил пробив, беше надхвърлил ограниченията на животинската си порода и се бе сдобил със съзнание, способност за мислене, която, дори и да не беше измерима с тази на днешното човечество, може би беше сравнима с тази на нашите предшественици от вида Homo habilis.

Но не беше това. Хедър усещаше в сърцевината на своето същество, че не това беше отговорът.

Хедър се замисли за АПЕ-тата — компютърните симулации, които нейният съпруг и още много други създаваха от години. Досега те изобщо не работеха както трябва, изобщо не бяха хора. Но това може би се беше променило. Навярно Сапърщайн или някой друг беше разрешил проблемите с квантовите компютри; двамата с Кайл все още не бяха дали гласност на посланието на Хъникер — нямаше как Сапърщайн да знае за него.

Не, не, това също не беше вярно.

Другият не беше тук, колкото и широко да звучеше думата «тук» за четириизмерността на колективния ум.

Не, не, той беше там. Някъде другаде. Идваше отвън, осъществяваше контакт, докосваше човешкото колективно несъзнателно за първи път.

И тогава Хедър разбра.

Това беше друг колективен ум, но той не беше земен.

Бяха кентавърийците. Техните мисли, техните архетипове, техните символи.

Бяха изпращали своите радиопослания като предвестници на своето пристигане. Но колективният ум на човечеството, затворен в себе си, неспособен да схване, беше пропуснал главното. Отделните хора от дълго време бяха прокламирали, че ние не може да сме сами във вселената, но колективният ум знаеше — знаел е до самата си същност — че нищо друго, освен изолация, не е възможно.

Ала той не беше прав.

Кентавърийците бяха пробили тази изолация.

Контактът беше осъществен.

Дали отделните триизмерни кентавърийци бяха на път към Земята? Бяха ли разширили границите на своя колективен ум, разпростирайки се от Алфа Кентавър към жълтото слънце и бяха ли преодолели разстоянието в такава степен, че колективният ум на Земята и колективният ум на кентавърийците да се докоснат, да имат допирни точки, да могат да се смесят?

Ако кентавърийците се приближаваха, кой знае колко време щеше да мине, докато пристигнат като същества от плът и кръв? Радиопосланията бяха започнали преди десетилетие; дори един колективен ум можеше да е ограничен от постулатите на Айнщайн. За да пристигнат тук сега, кентавърийците е трябвало да постигнат скоростта на светлината, ако са тръгнали при изпращането на първото си послание; при четвърт светлинна скорост все още щяха да са на две светлинни години от Земята.

Хедър осъзна, че умът й усилено работи въпреки усилията й да не мисли за нищо, а…

Не. Не, това не беше нейният ум. Това беше всеки един ум. Колективното несъзнателно на човечеството се опитваше да проумее всичко това, като се мъчеше да го разгадае, като търсеше отговорите.

Хедър реши да не прави повече усилия. Тя се отпусна, оставяйки се на вълните от учудване, любопитство и удивление, които я заливаха…

Закръгленият мъж продължи да следи Кайл Грейвс. Името му беше Фогърти и имаше договор със Северноамериканската банкова асоциация. Не че САБА беше голям клиент за него, но почти всяка година Кеш му телефонираше за някоя работа.

Фогърти беше доволен, че Грейвс не отиде направо в метрото. Ако беше го направил, Фогърти нямаше да може да заработи надницата си за днес. Нямаше обаче да има проблеми да хване Грейвс сам в неговата лаборатория или офис. Университетите бяха предимно пусти през лятото, а в ранната вечер «Мълин хол» щеше да е почти напълно обезлюден. Щеше да седне в студентското фоайе на третия етаж и да почете известно време, докато тълпите в сградата се разредят. Тогава щеше да се погрижи за проблема Кайл Грейвс веднъж завинаги.

Неочаквано Хедър почувства, че нещо я сграбчи. Нейното невидимо тяло, до този момент свободно носещо се из психопространството, беше хванато като че ли от една гигантска ръка. Тя откри, че нещо я издига нагоре, далече от стената с шестоъгълници, все по-високо и по-високо, и по-високо. Без никакво умствено усилие от нейна страна цялата гледка се трансформира от вътрешността на сферата в гледаните отвън две полусфери с вихрушката от златно и сребърно, червено и зелено в далечината.

Две от дългите дъгоцветни змии изскочиха пред нея почти едновременно, едната нагоре, а другата надолу. Хедър се движеше напред с главозамайваща скорост — или поне така си мислеше; нямаше осезаемо раздвижване на въздуха, освен почти подсъзнателното усещане за въздушната циркулираща система във вътрешността на конструкцията.