Фредерик Пол - Гейтуей I

Зигфрид продължава да чака, но аз зная, че няма да е за дълго. Съвсем скоро отново ще започне със своите въпроси. Вероятно пак ще ме пита какво съм сънувал.

— Сънува ли нещо от последния ни сеанс насам, Боб?

Прозинах се. Беше ми адски скучно.

— Мисля, че не. Нищо важно. Сигурен съм, че…

— Бих желал да чуя какво си сънувал. Дори и съвсем малко.

— Известно ли ти е Зигфрид, че ти си истинска напаст?

— Съжалявам, че ме чувстваш като напаст, Роб.

— Ъъ… струва ми се, че не мога да си спомня абсолютно нищо.

— Опитай се, моля те.

— Боже Господи! Добре. — Намествам се по-удобно на кушетката. Единствения сън, който си спомням, е съвсем обикновен и зная, че в него няма нищо, което може да се свърже с нещо травмиращо или важно, но ако му кажех това, щеше да се ядоса. Започвам хрисимо да разказвам:

— Бях в един вагон от дълга влакова композиция със стотици вагони. Можеше да се преминава от един вагон в друг. Имаше и една жена. Приличаше на майка, която много кашля и… изглеждаше особено. Отначало мислех, че е мъж. Беше облечена в нещо като мъжки гащеризон. По дрехите не можеше да се каже дали е мъж или жена, пък и имаше много гъсти, мъжки вежди. Бях обаче сигурен, че е жена.

———————————————

Кораб 1–8, Маршрут 013D6. Екипаж Ф.Ито.

Време на пътуване 41 дни и 2 часа. Местонахождение неидентифицирано. Записите от уредите повредени.

Преписът от магнитната лента на екипажа гласи: „Изглежда, че гравитацията на планетата е 2,5, но ще се опитам да кацна. Нито визуално, нито чрез радарно сканиране може да се види нещо поради гъстите облаци от прах и пара. Наистина не изглежда много обещаващо, но това е единайсетото ми кацаме. Настройвам за автоматично завръщане след 10 дни. Ако до тогава не успея да скача обслужващия модул, капсулата ще се върне сама. Искам да разбера какво означават петната и припламванията на слънцето“.

Корабът се върна без човек на борда. Никакви артефакти или образци. Обслужващият модул липсва. Корабът повреден.

———————————————

— Приказва ли с някоя жена, Боб?

— Моля те, Зигфрид, не ме прекъсвай. Губя си мисълта.

— Извинявай, Роби.

Продължих да разказвам:

— Оставих ги — не, не бях разговарял с тях. Отидох в съседния вагон, последния. Беше свързан към останалата част на влака с нещо като… чакай да помисля, не зная как да ти го опиша. Беше нещо като акордеон, направен от метал. Нали се сещаш? И беше разтегнат.

Спрях за момент най-вече от скука. Искаше ми се да се извиня за този тъп, маловажен сън.

— Казваш, че металният съединител бил разтегнат, така ли Боб?

— Така е, беше разтегнат. И вагонът, в който се намирах, изоставаше все повече. Накрая от целия влак виждах само задната сигнална светлина, която имаше формата на нейното лице и ме гледаше. Тя… — загубих нишката на разказа си. Опитах се да си го спомня. — Предполагам, че съм чувствал колко трудно ще ми е да се върна при нея, сякаш тя… Съжалявам, Зигфрид, не си спомням добре какво стана по-нататък. После се събудих. И — завършвам виртуозно аз — веднага записах всичко, както ти ми каза.

— Всичко това е много ценно, Боб — казва Зигфрид, след което зачака да продължа. Размърдах се неспокойно.

— Тази кушетка не е така удобна, както постелката — оплаках се аз.

— Съжалявам, Боб. Ти каза, че си ги разпознал, нали?

— Кого?

— Двете жени във влака, който все повече се отдалечавал.

— О. Не разбирам какво искаш да кажеш. Разпознах ги в съня. В действителност нямам представа кои може да са.

— Приличаха ли на някого, когото познаваш?

— Никак. Сам се чудя на това.

Зигфрид млъкна. Знаех, че нарочно мълчи, за да ми даде възможност да помисля по отговора, който не му хареса. След малко продължи:

— Ти каза, че една от жените приличала на майка, която много кашля…

— Да. Но не я познавах. Мисля, че по нещо ми се струваше позната, но ти знаеш как е на сън.

Той продължи невъзмутимо:

— Можеш ли да си спомниш някоя жена, която да прилича на майка и много да кашля?

Изсмях се доста силно.

— Скъпи ми приятелю! Мога да те уверя, че жените, които познавам, съвсем нямат вид на матрони. Пък и всички те имат най-малкото основно здравно обслужване. При тях кашлянето е изключено.

— Разбирам. Все пак, напълно сигурен ли си, Роби?

— Не ставай досаден, Зигфрид — отговорих аз. Проклетата кушетка беше адски твърда и неудобна, пък и имах нужда да взема един душ, а ситуацията беше такава, че можеше да продължи безкрайно дълго.