Фредерик Пол - Гейтуей I

— Те не са лоши хомо. Ти как си с обратните?

— Не им преча и те не ми пречат. Особено пък ако и ти си с мен.

— Хм — отвърна тя, а после се сви до мен, прегърна ме, задърпа ме да легна и положи глава на гърдите ми.

— Защо не? — промълви тя така тихо, че отначало не бях сигурен дали съм я чул.

Когато се уверих, се изплаших. Винаги съществуваше вероятност да каже „не“. Не бях на себе си. Чувствах как треперя. Успях само да кажа:

— Тогава сутринта ще отидем да се запишем.

Тя поклати глава.

— Не — каза Клара с приглушен и неясен глас. Чувствах, че трепери не по-малко от мен. — Обади се по пиезофона, Боб. Ще се запишем още сега, преди да сме размислили.

На следния ден напуснах работа, опаковах нещата в куфарите, с които бях ги донесъл, и ги оставих на Шики да ги пази, докато ме няма. Той ме изгледа завистливо. Клара напусна училището и освободи домашната си прислужница (която изглеждаше сериозно разтревожена), но не си опакова нещата. Бяха й останали доста пари. На Клара, искам да кажа. Бе предплатила наема за двете стаи и остави всичко, както си беше.

Разбира се, имахме прощално тържество. Не запомних никого от присъстващите.

А после, някак си неочаквано, целият екипаж се натъпкахме в обслужващия модул и докато Сам Кахан методично настройваше селектора на курс, ние се изкачихме в капсулата. Затворихме се като в пашкул.

Включихме стартовата автоматика.

И тогава почувствахме как се наклоняваме, как падаме, как се понасяме, след което коригиращите двигатели бяха изключени. Бяхме влезли в курс.

— Добро утро, Боб — каза Зигфрид.

Спрях се на вратата внезапно, разтревожен подсъзнателно.

— Какво има?

— Няма нищо, Боб. Влизай.

— Променил си наредбата — казвам укорително аз.

— Вярно е, Роби. Харесва ли ти?

Оглеждам я. Възглавниците на пода ги няма, фантастичните картини свалени от стената. На тяхно място поставени холографски снимки на космически сцени, планини, морета. Най-странното от всичко бе самият Зигфрид: гласът му идваше от едно чучело, седнало в ъгъла на стаята с молив в ръка и черни очила.

— Обърнал си всичко наопаки — отговорих аз. — От какъв зор?

Гласът му звучеше така, сякаш се усмихва благосклонно, макар че изразът на чучелото остана непроменен.

— Просто си помислих, че промяната ще ти хареса. Роб.

Направих още няколко крачки и отново спрях.

— Изнесъл си и постелката!

— Не е необходима, Боб. Както виждаш, донесъл съм кушетка. Това е по-обичайно, нали?

— Хм.

Започна да ме убеждава:

— Защо не легнеш на нея? Ще видиш колко е удобна.

— Хм. — Легнах внимателно. Усещането беше странно. Никак не ми хареса. Може би защото за мен тази стая беше нещо сериозно и всякакви промени в нея ме изнервяха. — Постелката имаше ремъци — отбелязах аз.

— Кушетката също е с ремъци, Боб. Отстрани са. Погледни, ей там. Не е ли по-добре?

— Не, не е!

— Мисля — продължи той тихо, — че за терапевтични цели аз решавам дали някои промени са добри или не, Роб.

Изправих се.

— А има и още нещо, Зигфрид. Реши най-после със скапания си ум как ще ме наричаш. Името ми не е нито Роб, нито Роби, нито пък Боб. Името ми е Робинете.

— Зная това, Роби…

— Ето, пак!

Замълчава за малко, а след това добавя нацупено:

— Нима не мога да те наричам както ми харесва, Роби?

— Хм. — Имах неограничен запас от тези нищо не означаващи възклицания. Всъщност щеше ми се целият сеанс да премине без да разкрия нещо за себе си. Бях решил да опозная Зигфрид. Исках да зная защо при всеки нов сеанс се обръща към мен с ново име; да разбера какво интересно намираше в онова, което му разказвах; да си обясня какво мислеше за мен… ако онова нещо отсреща ми, направено от тенекия и пластмаса въобще можеше да мисли.

Разбира се, онова, което знаех и което Зигфрид не знаеше, бе, че добрата ми приятелка С.Я. обеща да ми помогне да му изиграя една малка шегичка. С голямо нетърпение очаквах този момент.

— Искаш ли нещо да ми кажеш, Роби?

— Не.

Изчаква. Настроението ми се разваля. Чувствам как ставам зъл и необщителен. Мисля, че отчасти това се дължи на нетърпението ми час по-скоро да скроя на Зигфрид един номер, а отчасти на промяната в стаята. Същото правеха и навремето, след онази случка в Уайоминг. Понякога отивах на сеанс, а те сложили в кабинета холоснимка на майка ми. Можете ли да си представите! Беше като истинска, но я нямаше нейната миризма. В действителност беше само светлина. Понякога ме караха да вляза в нея, вътре в тъмнината, където нещо топло и меко ме вземаше на ръце и нежно ми шепнеше. Никак не ми харесваше. Вярно, че бях луд, но чак пък толкоз!