Фредерик Пол - Гейтуей I

Тя седна на леглото и се наклони към мен. Прегърнах я през раменете.

— Кейти е толкова сладка — въздъхна тя почти завистливо.

— Сигурно би искала да имаш свое дете, нали?

— Ще имам свое собствено — тя се облегна назад и ме повлече към себе си. — Само искам да зная кога. Това е всичко. Трябват ми много повече пари от тези, които имам, за да осигуря на детенцето добър живот. А пък годинките си вървят.

Полежахме малко така, после аз й прошепнах в ухото:

— И аз искам това, Клара.

Тя въздъхна отново и отвърна:

— Мислиш ли, че не знам?

Изведнъж лицето й отново доби напрегнато изражение и тя попита:

— Какво е това?

Някой лекичко чукаше на вратата. Не беше заключено. Никога не се заключвахме, но и никой не бе идвал без покана, а сега идваше.

— Стърлинг! — възкликна Клара. В един миг се преобрази в предишната Клара. — Боб, това е Стърлинг Франсиз, бащата на Кейти. Боб Бродхед.

— Здравейте — отвърна той. Беше много по-стар, отколкото си представях, че може да бъде бащата на това малко момиченце, най-малко на петдесет, но за годините си изглеждаше много по-стар и по-изтощен. — Клара — каза той, — решил съм да върна Кейти у дома със следващия кораб. Ако не възразяваш, ще я взема тази вечер. Не бих искал да го чуе от други хора.

Клара се протегна и ме хвана за ръка, без да ме погледне.

— Какво да чуе?

———————————————

Професор Хеграмет. Нямаме никаква представа как са изглеждали хичиянците, освен някои косвени заключения. Вероятно са били двуноги. Останалите от тях инструменти прилягат сравнително добре към човешките ръце; е, следователно са имали ръце, или нещо подобно на ръце. По външен вид, изглежда, доста са приличали на нас. Трябва да са били по-ниски — може би сто и петдесет сантиметра или по-малко. Имали са странни на вид задници.

Въпрос. Какво искате да кажете с това „странни на вид задници“?

Професор Хеграмет. Виждали ли сте как изглежда пилотското място в един хичиянски кораб? Това са две метални плочи, свързани под формата на буквата V. На тях не можете да седите дори и десет минути, без да ви се прищипе задника. Ето защо ние опънахме над тях мрежови седалки. Но това направихме ние, хората. На тях не им е било необходимо.

Телата им трябва да са изглеждали като на оса, с голям корем, стигащ до под бедрата и провиснал между краката.

Въпрос. Да не би да искате да кажете, че са имали и жило, също като осите?

Професор Хеграмет. Жило? Не, не мисля. Пък може и да са имали. А може и да са имали някаква тяхна система от полови органи.

———————————————

— За майка си. — Франсиз потри очи, после каза: — Не знаете ли? Джен е мъртва. Корабът й се върна преди няколко часа. Четиримата от обслужващия модул са се заразили с някакви гъбички. Подули се и умрели. Видях тялото й. Тя изглежда… — Франсиз замълча, а след малко продължи: — Най ми е мъчно за Аналия. Била е на орбита, докато другите са били долу, но е пренесла тялото на Джен. Мисля, че го е сторила в момент на умопомрачение. Защо й е трябвало? Било е твърде късно, за да има някаква полза за Джен… Е, все пак. Могла да пренесе само двама от тях. Толкова й позволявал фризерът, защото трябвало да има място и за храната й, разбира се. — Отново спря и този път изглежда не беше в състояние повече да говори.

Седях на края на леглото, докато Клара му помагаше да събудят детето и да го облекат, за да го заведат в неговото жилище. Докато бях сам, няколко пъти включвах пиезовизията и внимателно проучвах съобщенията. Когато Клара се върна вече я бях изключил и седях на леглото с кръстосани крака, потънал в мисли.

— Господи — промълви тя мрачно. — Ама че нощ! — Седна на другия край на леглото и продължи: — Вече не ми се спи. Ще се кача горе да спечеля на рулетка някой и друг долар.

— Недей — помолих я аз. Предната вечер бях седял до нея три часа и видях как спечели десет хиляди долара, а после загуби двайсет. — Имам по-добра идея. Хайде да се запишем за мисия.

Като чу това, тя се обърна към мен така енергично, че за момент отскочи от леглото.

— Какво?

— Да заминем.

Затвори за момент очи и без да ги отваря, попита:

— Кога?

— Полет 29–40. Петместен е и екипажът му е добър: Сам Кахане и приятелчетата му. Вече са се възстановили напълно и им трябват още двама души да си попълнят екипажа.

Тя приглади клепките си с края на пръстите, след това отвори очи, погледна ме и каза:

— Е, Боб, това предложение е интересно. — На стените от хичиянски метал бяха спуснати пердета, за да спират светлината от хичиянския метал, но дори и при оскъдната светлина можах да видя израза на нейното лице. Беше изплашена. Въпреки това тя каза: