Фредерик Пол - Гейтуей I

Няколко пъти ходихме в музея. Нямах голямо желание за това. Действаше ми укорително.

За пръв път отидохме, когато избягах от работа, деня, в който замина Уила Форханд. Обикновено музеят е пълен с посетители: членове на екипажи от стражевите кораби, екипажи от кораби по редовни линии, туристи. Този път кой знае защо имаше само двама души и имахме възможност да разгледаме всичко. Стотици молитвени ветрила — онези странни малки кристални неща, изработени от фолио, които бяха най-често срещаният хичиянски артефакт. Никой не знаеше за какво са служили. Бяха много и се намираха навсякъде. Имаше оригинална анизокинетична щампа, която вече бе донесла на щастливия й откривател около двайсет милиона долара лицензионни възнаграждения (побираше се в обикновен джоб), кожи, растения във формалин, оригиналния пиезофон, който бе донесъл на трима откриватели достатъчно пари, за да станат ужасно богати.

Експонатите, които можеха лесно да се отмъкнат, като молитвените ветрила, кървавите диаманти и огнените перли, бяха под удароустойчиви стъкла. Мисля, че дори бяха включени към алармена система. За Гейтуей това беше необичайно. Там няма никакви закони освен онези, които бе наложила самата Корпорация. Тя бе създала и нещо като полиция и наредби, забраняващи кражбата и убийството, но нямаше никакви съдилища. Ако нарушите наредбите, органите за сигурност ви прибират и ви пращат на някой от летящите по орбита стражеви кораби: на страната, от която сте дошли, ако има такъв; ако няма, на който и да е. Ако не ви хванат, или пък не искате да отидете на кораба на вашата страна и съумеете да убедите екипажа на кораба на другата страна да не ви вземат, Корпорацията няма нищо против. Попаднали на стражевия кораб обаче, ще бъдете съдени. След като се установи, че сте виновни, има три възможности: да си платите и да ви върнат там, откъдето сте дошли; да станете член на екипажа, ако ви приемат; да ви изхвърлят навън, в откритото пространство без скафандър. Така че не е трудно да се разбере защо без да има много закони, престъпленията на Гейтуей са малко.

Главната причина за заключване на ценните експонати обаче е в това, че някои туристи могат да се съблазнят и да се опитат да отмъкнат някой и друг сувенир.

С Клара съзерцавахме съкровищата, които други бяха намерили и… някак си съумявахме да избегнем разговора по проблема, който имахме: от нас очакваха да заминем и обогатим сбирката.

Това не бяха просто експонати. Бяха предмети, които запленяваха; бяха неща, изработени и държани от хичиянски ръце (а може би пипала?, или нокти?) и бяха донесени от невъобразими места, безкрайно далеч оттук. Но още по-силно ме привличаха непрекъснато примигващите екрани на дисплеите. Едно подир друго се показваха резюмета на всички мисии; баланс на общия брой на мисиите и на завърналите се кораби; изплатените лицензионни възнаграждения на щастливците; списък на нещастните, име подир име, на екран голям колкото една стена. Най-изразителни бяха обобщените цифри: 2355 излетели кораби (докато бяхме вътре тази цифра се увеличи на 2356, 2357; дори усетихме старта на тези два кораба), от тях успешно завърнали се 841.

Стояхме пред този дисплей и не смеехме да се погледнем, но почувствах как Клара стисна ръката ми.

Дефиницията на „успешна мисия“ беше доста разтеглива. Това означаваше, че корабът се е върнал, но нищо не се казваше колко души от екипажа са живи, нито пък в какво състояние са.

Излязохме от музея и мълчаливо се отправихме към проходната шахта.

Мислех си, че в казаното от Ема Фрост има много истина: човешката раса има остра нужда от онова, което изследователите биха могли да й дадат. Страшно много се нуждае. Човечеството гладува, а хичиянската технология може би ще направи живота по-поносим, ако изследователите успееха да открият нещо.

Дори ако трябваше да се заплати с цената на няколко живота.

Дори и ако в тези няколко живота влизаше живота на Клара, дори и моят собствен живот. „Бих ли желал, запитах се аз, моят син, ако някога имам син, да има детство като моето“?

Слязохме на хоризонт „Неподготвени“ и чухме гласове. Не им обърнах внимание. Продължавах да си мисля.

— Клара — наруших мълчанието аз, — хайде да…

Но Клара гледаше някъде зад мен.

— За Бога, Боб! — извика тя. — Погледни кой е там!

Обърнах се и видях Шики да пърпори с криле и да разговаря с една девойка. Изненадах се, когато я познах. Беше Уила Форханд. Тя ни поздрави смутено и същевременно развеселено.