Фредерик Пол - Гейтуей I

1319 IRRAY (DЕ) = IRRAY (DF) 115,250

1320 ,С, Във всеки случай, такъв е 115,255

животът, тъкмо научиш едно нещо 115,260

и трябва да учиш друго 115,265

и когато си изучил всичко 115,270

и си натрупал достатъчно 115,275

опит, завършваш, 115,280

получаваш диплома 115,285

и умираш. 115,290

———————————————

— Достатъчно, Зигфрид — прекъсвам го аз.

— Да. Но от теб зависи как ще протече сеансът и дали ще постигнем полза от важни за теб ситуации. Затова, моля те, Боб, занимавай се със собствената си глава, а не с моята.

Не можах да сдържа възхищението си:

— Адски интелигентна машина си, Зигфрид.

— Имам впечатление, че всъщност си мислиш „Мразя шибаното ти нахалство, Зигфрид“.

Страшно се изненадах, като го чух. Никога не бе говорил така, но изведнъж се сетих, че аз самият му бях казвал това, и то не веднъж.

Вярно е. Мразех нахалството му.

Той се опитва да ми помогне, а аз го мразя за това. Мислех си за онази сладка ненаситница, С.Я. и с каква готовност вършеше всичко, за което я помолех. Много ми се искаше по някакъв начин да засегна Зигфрид.

Една сутрин, когато се прибрах в стаята си, чух пиезофона слабо да звъни, също като раздразнен комар. Натиснах бутона за автоматичен запис на съобщения и научих, че заместник-директорката на служба „Личен състав“ е наредила да се явя в канцеларията й в десет часа сутринта. Бях свикнал да прекарвам голяма част от времето си и почти всички нощи с Клара. Минаваше десет часа, а когато отидох в служба „Личен състав“ беше почти единайсет. Това никак не допринесе за подобряване настроението на заместник-директорката.

Беше една много пълна жена на име Ема Фотер. Без да изслуша моите извинения, тя премина направо в атака:

— Ти завърши курса преди седемнайсет дни. Оттогава не си направил нищо.

— Чакам подходяща мисия — отговорих тихо аз.

— Докога ще чакаш? Платената от теб такса изтича след три дни. Какво ще правиш след това?

— Вижте — отговорих почти искрено аз, — смятах днес да дойда по този въпрос при вас. Бих искал някаква работа тук, на Гейтуей.

— Пфу! — (Никога по-рано не бях чувал някой да казва това, но мисля, че така прозвуча). — Затова ли дойде на Гейтуей, за да чистиш клоаките?

Бях почти сигурен, че е блъф, защото на Гейтуей нямаше много клоаки. Просто нямаше гравитация, за да могат нечистотиите в тях да текат.

— В някой от следващите дни може да се окаже подходяща мисия.

— О, сигурно, Боб. Знаеш ли, хора като теб ми създават големи главоболия. Имаш ли представа колко важна е нашата работа тук?

— Ами, мисля че…

— Цялата Вселена разчита на нас да намерим храна и жизнено пространство! Гейтуей е единствената възможност да сторим това. Човек като теб, израснал във фермите за планктон…

— Във фермите за храна в Уайоминг.

— Няма значение! Ти знаеш каква остра нужда изпитва човечеството от онова, което можем да му дадем. Нови технологии. Нови енергийни източници. Храна! Нови светове, в които да живее. — Тя се пресегна и започна да рови в класьора на бюрото си с разтревожен и загрижен вид. Предполагам, че са й правили проверка колко такива като мен безделници и паразити е успяла да накара да заминат и да се заемат с онази работа, която се очаква от тях. С това се обяснява и нейната неприязненост, при условие, че можеше да се обясни преди всичко нейното пребиваване на Гейтуей. Тя остави класьора и отвори една кантонерка до стената.

— Да предположим, че ти намеря работа — каза тя през рамо, — единствената ти квалификация тук е на изследовател, а ти не я използваш.

— Ще приема всякаква работа, почти всякаква — отговорих аз.

Тя ме погледна подигравателно и се върна на бюрото си. Беше изумително грациозна при нейните най-малко сто килограма. На тази й работа на Гейтуей може би я задържаше женската суета да няма провиснали телеса.

— Ще трябва да вършиш най-неквалифицираната и непривлекателна работа — предупреди ме тя. — При това слабо платена, долар и осемдесет на ден.

— Съгласен съм!

— От тези пари ще трябва да плащаш дневната си такса. Извади и двайсет долара за храна и какво ще ти остане?

— Ако имам нужда от повече, винаги мога да свърша и някоя друга работа.

Тя въздъхна и продължи:

— Само отлагаш деня, Боб. Не зная. Мистър Хсиен, директорът, много строго следи всички назначения. Ще ми бъде трудно да защитя твоята кандидатура. А какво ще правиш, ако се разболееш и не можеш да работиш? Кой ще ти плаща дневната такса?