Фредерик Пол - Гейтуей I

— Звучи опасно.

Тя ми шътна, Кейти се бе върнала с по три черници във всяка от ръчичките си. Носеше ги с разтворени шепички от страх да не ги смачка. Детето ходеше по много странен начин, така че минимално да натоварва мускулите на бедрата и прасците си; сякаш отблъскваше последователно крачетата си и плуваше до следващата стъпка. Опитах този начин на ходене и видях, че при гравитация почти нула той е доста ефикасен, но рефлексите непрекъснато ми изневеряваха. Предполагам, че човек трябва да е роден на Гейтуей, за да го върши естествено.

В парка Клара беше много по-спокойна и по женствена от онази Клара, която познавах като учителка. Веждите й, които изглеждаха мъжки и заплашителни, сега бяха дружелюбни и открити. Тя все още миришеше много приятно.

Беше много приятно да седим така и докато разговаряме спокойно, момиченцето тихо да играе около нас с топката. Сравнявахме местата, на които сме били, и не намерихме нищо общо. Единственото що-годе общо беше, че бях роден почти на същата дата, както и брат й, по-млад от нея почти с две години.

— Обичаш ли брат си? — попитах аз просто за да продължи разговора.

— Разбира се. Той е по-малкият, Зодия „Овен“. Роден е на противостоянието Меркурий-Луна. Това е причина да бъде капризен и меланхоличен. Мисля, че животът му ще бъде труден.

Не ми беше толкова интересно да я питам какво е станало с него, колкото дали наистина вярва в тези глупости, но нямаше да е тактично. Продължи да разказва:

— Аз самата съм зодия „Стрелец“. Ти коя зодия си? О, разбира се. Ти трябва да си от същата зодия като Дейви.

— Предполагам — отговорих уклончиво. — Аз не разбирам много от астрология.

— Не астрология, а съставяне на хороскопи. Едното е суеверие, а другото наука.

— Хм.

Тя се засмя.

— Виждам, че си присмехулник. Дали вярваш или не няма никакво значение. Вярваш ли — добре, ако ли пък не вярваш — пак добре. Не е необходимо да вярваш в закона за гравитацията, за да се размажеш, ако паднеш от двестаетажна сграда.

Кейти, която седеше тихичко до нас, попита учтиво:

— Спорите ли?

— Не, сладката ми — Клара я помилва по главичката.

— Добре, Клара, а сега трябва да се къпя, а, струва ми се, че тук не мога да сторя това.

— Време е да се прибираме. Радвам се, че се видяхме, Боб. Пази се от меланхолия, чуваш ли. — Тръгнаха си хванали се за ръка. Клара се стараеше да не изостава от бързия ход на момиченцето. Беше много сладко… като снежинка.

Тази нощ заведох Шери на прощалното празненство на Дейн Мечников. Клара също беше там, по-елегантна от всеки друг път, облечена в костюм и панталон с гол пъп.

— Не знаех, че познаваш Мечников — казах аз.

— Кой е той? Искам да кажа, че мен ме покани Тери. Ще влезеш ли?

Тържеството вече се бе пренесло в тунела. Надникнах през вратата и се изненадах, като видях колко просторно беше вътре. Тери Якамора имаше две стаи, всяка от тях повече от два пъти по-голяма от моята. Имаше и самостоятелна баня с истински душ.

— Хубаво жилище — отбелязах завистливо аз и тогава открих още нещо, което някой от гостите каза: „Клара живеела точно под тунела“. Това промени мнението ми за нея. Щом можеше да си позволи да живее в район с такива скъпи наеми, защо стои все още на Гейтуей? Защо не се върне там, откъдето е дошла, да си харчи парите и да си гледа живота? Но въпроса можеше да се разглежда и от друга страна. Ако все още стоеше на Гейтуей, защо се шляеше? За да може да си плаща таксата на Корпорацията, трябваше да работи като помощник-инструктор, вместо да си опита щастието с някоя мисия. Не можах да я попитам. През по-голяма част от времето тя танцува с Тери Якамора и другите от заминаващия екипаж.

Загубих следите на Шери, но след един бавен, почти неподвижен фокстрот тя дойде при мен с партньора си. Беше много млад мъж — почти момче. Изглеждаше около деветнайсетгодишен.

Струваше ми се, че бях го виждал: тъмна кожа, почти бяла коса, брада, която се сливаше с късите му дъгообразни мустачки. Не беше дошъл с мен от Земята, но бях го виждал. Шери ни представи:

— Боб, познаваш ли се с Франческо Херейра?

— Мисля, че не.

— Той е от бразилския стражеви кораб. — Тогава си спомних. Беше от инспекторите, които преди няколко дни проверяваха опечените късчета месо на пострадалия кораб. Лентите на ръкава му показваха, че е артилерист на торпедо. Екипажите на тези кораби, които охраняваха Гейтуей, имаха понякога почивни дни. В деня на нашето пристигане той изпълняваше обичайната си задача по охрана на астероида. Точно в този момент някой пусна хора и след като ги изиграхме, двамата с Херейра се оказахме един до друг, малко позадъхани, опрени на стената, за да не пречим на останалите. Казах му, че съм го видял на пострадалия кораб.