Робърт Хайнлайн - Двойна звезда

Аз отговорих:

— С готовност ви давам разрешението си, господине, само че от това няма да има никаква полза. Не подлежа на хипнотизиране.

По времето, когато показвах моя менталистки номер, аз самият бях изучавал техники за хипнотизиране, но моите учители така и нямаха късмета да ме хипнотизират. За подобен номер мъничко хипноза е от голяма полза, особено ако местната полиция не вдига прекалена патардия за законите, с които ни обременява медицинската асоциация.

— Така ли? Е, тогава ще се опитаме да направим каквото ни е по силите. Да речем, че ще се отпуснеш, за да се почувстваш удобно и ще поговорим за твоя проблем — той продължаваше да държи часовника си, като си играеше с него и извиваше верижката му, и след като бе престанал да ми мери пулса. Понечих да му го кажа, понеже отразяваше в очите ми светлината от лампата над главата ми, но реших, че това вероятно е някакъв нервен навик, който той не съзнава, и че всъщност е нещо прекалено тривиално, та да обръщам внимание за него на един непознат.

— Отпуснат съм — уверих го. — Питайте ме за каквото желаете. Или ако предпочитате, минете на свободни асоциации.

— Просто остави съзнанието си да блуждае — меко рече той. — При две же се чувстваш тежък, нали? Аз самият обикновено ги проспивам. При такова ускорение кръвта се оттича от мозъка и човек става сънлив. Ей ги, пак започнаха да ускоряват двигателя. Ще трябва всички да поспим… Ще се усетим тежки… Ще трябва да заспим…

Понечих да му кажа, че ще е по-добре да остави часовника си, или той ще му падне от ръката, но вместо това заспах.

Когато се събудих, другата ускорителна койка бе заета от доктор Чапек.

— Здраво, юнак — приветства ме той. — Уморих се от тая проклета проходилка и реших да се опъна тук и да разпределя напрежението.

— Пак ли сме на две же?

— А? О, да! На две же сме.

— Съжалявам, че се отнесох. Колко време съм спал?

— Не много. Как се чувстваш?

— Чудесно. Всъщност прекрасно съм си отпочинал.

— Често пъти има такъв ефект. Искам да кажа голямото ускорение. Искаш ли да погледаш още филмчета?

— Ами да, щом казваш, докторе.

— Добре — той се пресегна и помещението отново се затъмни.

Бях се приготвил за идеята, че ще ми показва още филми с марсианци; бях решил да не се паникьосвам. В края на краищата много пъти бях намирал за нужно да се преструвам, че ги няма; положително един филм с марсианци не би трябвало да ми повлияе толкова — просто предния път бях изненадан.

Действително бяха стереофилми за марсианците — както със, така и без господин Бонфорте. Открих, че мога да ги изучавам с дистанциран ум, без ужас или отвращение.

Изведнъж осъзнах, че ми е приятно да ги гледам!

Издадох някакво възклицание и Чапек спря филма.

— Някакъв проблем?

— Докторе… ти си ме хипнотизирал!

— Нали ми каза.

— Но аз не мога да бъда хипнотизиран.

— Съжалявам да го чуя.

— Ха, значи си успял. Не съм толкова тъп да не го разбера.

После добавих:

— Хайде пак да погледаме тези филми. Направо не ми се вярва.

Той ги пусна, а аз се загледах и зачудих. Ако човек ги погледнеше без предразсъдъци, марсианците не бяха противни; не бяха дори грозни. Всъщност те притежаваха същата старовремска грация като някоя китайска пагода. Вярно, формата им не беше човешка, но пък и райската птица също не е човекоподобна — а райските птици са най-прекрасните живи създания.

Започнах също и да разбирам, че псевдокрайниците им могат да са много изразителни; техните тромави жестове се отличаваха с клатушкащата се дружелюбност на малките кутрета. Сега знаех, че цял живот съм гледал на марсианците през тъмните очила на омразата и страха.

Разбира се, размишлявах аз, все още ще трябва да привиквам на зловонието им, обаче… — и в тоя момент внезапно осъзнах, че ги надушвам, надушвам тази миризма, която не може да бъде сбъркана — и тя не ме дразни ни най-малко! Всъщност направо я харесвах.

— Докторе! — извиках. — Тази машина има приставка за миризми, нали?

— А? Не вярвам. Не, сигурен съм, че няма — прекалено голямо паразитно тегло за една яхта.

— Но тя би трябвало да има. Много ясно ги подушвам.

— О, да — той придоби леко засрамен вид. — Слушай, юнак, направих ти нещо, дето се надявам, че няма да ти причини никакво неудобство.

— Моля?

— Докато се ровичкахме в черепа ти, стана ясно, че голяма част от невротичната ти ориентация към марсианците се стартира от тяхната телесна миризма. Нямах време да пипам издъно, така че трябваше да я компенсирам. Помолих Пени — това е хлапачката, която беше тук преди това — да ми заеме малко от парфюмите, които използва. Опасявам се, друже, че отсега нататък марсианците ще ти миришат на парижки развлекателен дом. Ако разполагах с време, щях да използвам някоя по-домашна приятна миризма, например на зрели ягоди или на топъл кейк със заливка, но ми се налагаше да импровизирам.