Фредерик Пол - Гейтуей II

Приготвих се да отговоря, но тя се изправи и тури пръст на устните ми.

— Това беше риторичен въпрос, Робин. И двамата знаем отговора. Ако твоята Клара е все още жива, тя би имала голямо желание да те чуе. Това е вън от всякакво съмнение. Така че — каза тя, — аз имам план. Ти ще умреш — надявам се не скоро. Умът ти ще влезе в машината. Може би ще си направя копие, ако ми разрешиш. Но едното копие заминава за черната дупка при Клара, намира я и й казва: „Клара, скъпа, онова, което се случи, не можеше да се предотврати, но искам да знаеш, че съм готов да дам живота си, ако мога да те спася“. И после, Робин, знаеш ли какво ще отговори Клара на тази странна машина, която се явява от нищото, може би само няколко часа нейно време след самия инцидент?

Не знаех! Цялата работа беше в това, че не знаех! Но не го казах, защото Еси не ми даде възможност да го кажа.

— Тогава Клара ще ти отговори: — „О, Робин, скъпи, зная, че би го направил. Защото от всички хора, родени на земята, ти си този, на когото най-много вярвам, най-много уважавам и обичам“. — Зная, че ще каже така, Робин, защото за нея това ще бъде вярно. Както е вярно и за мен.

В шест часа часа вечерта Робин Бродхед тържествено чествал десетия си рожден ден. Съседката му подарила чорапи, играта „Не се сърди човече“ и един шеговит подарък — някаква книга, озаглавена „Всичко, което знаем за хичиянците“. Наскоро били откритите техни тунели на Венера и били направени много предположения за мястото, където хичиянците са отишли да живеят, за тяхната външност, за целите, които преследват. Шегата в книгата се изразявала в това, че всичките й сто и шейсет страници били празни.

По същото време, на същия ден — или във всеки случай в час, еквивалентен на местното време, което е много различно — едно същество правело обичайната си вечерната разходка преди лягане. То също очаквало някакво честване, но без тържество. Това същество било отдалечено от празничната торта със свещички на Бродхед на повече от четирийсет хиляди светлинни години: и било много различно от човешките същества. То нямало име, но от уважение към работата, която вършело, обикновено го наричали с някакво име, което се превежда приблизително като „Капитан“. Над квадратната му, фино окосмена глава звездите били изключително близко и ярки. Когато гледал към тях, го заболявали очите, въпреки добре проектираната, подобна на стъкло обвивка, която покривала както мястото, където се намирал той, така и по-голяма част от цялата му планета. Начумерени червени звезди от клас М, по-ярки от Луната, гледана от Земята. Три златни G. Една гореща F, с цвят на слама, при гледането на която изпитвал болка. На неговото небе нямало звезди от клас О или В. Също така въобще нямало слабосветещи звезди. Капитанът можел да различи всяка звезда, която виждал, защото те били не повече от около десет хиляди, почти всички студени и стари; дори и най-слабата се виждала ясно с невъоръжено око. А зад тези познати хиляди звезди — е, зад тях той не можел да вижда, не от мястото, на което се разхождал, но знаел от многото космически полети, че покрай тях имало турбулентна, почти невидима синя обвивка, която заобикаля всичко, което той и неговите хора притежавали във Вселената. Небето над главата му можело да ужаси всяко земно същество. През тази нощ, повтаряйки си мислено какво може да види след като се събуди, Капитанът почти се изплашил.

Широк в раменете и бедрата, тесен отпред-назад, Капитанът се поклащал, когато се връщал към пояса, който щял да го докара до спалния му пашкул. Разходката била кратка. Според неговите възприятия само няколко минути. (На четирийсет хиляди светлинни години Робин Бродхед ядял, спял, навлизал в юношеската си възраст, изпушил първата си дрога, счупил си китката и тя отново зараснала и наддал почти десет килограма, преди Капитанът да излезе от пояса.) Капитанът пожелал лека нощ на сънливите си съквартиранти (двама от които от време на време му били и сексуални партньори), свалил от шията си отличителната огърлица за ранг, отвързал животоподдържащия и комуникационните апарати, завързани за краката му, повдигнал капака на своя пашкул и се пъхнал вътре. Обърнал се осем или десет пъти, после се завил с мека, гъбеста, плътна завивка. Хората на Капитана били дошли от бърлогите, а не от равнините. Те спели най-добре така, както били спали техните праисторически предци. Когато се настанил удобно, Капитанът протегнал костеливата си ръка нагоре през завивката, за да затвори пашкула, както го бил затварял през целия си живот; както правели всичките му хора, за да спят добре; както били придърпали звездите над тях, за да ги покрият, когато нуждата налагала всички да прекарат много дълъг и несмущаван сън.