Робърт Хайнлайн - Звездните рейнджъри

Десет минути по-късно, облечен набързо в панталони, долна риза и с боти, аз се присъединих към другите, които образуваха няколко неравни редици за началото на упражненията, точно когато слънцето се подаде над източния хоризонт. Отпред застана един голям, широкоплещест, неприятен на вид мъжага, облечен като нас — само че докато аз изглеждах и се чувствах като лошо балсамирана мумия, неговата брада беше избръсната до синьо, панталоните му бяха изгладени, с остри ръбове, в ботите му можеше да се огледаш и движенията му бяха чевръсти, с широк замах, свободни и непринудени. Добиваш впечатлението, че тоя никога не е имал нужда от сън — само от утринни проверки и спортни тренировки.

Той изрева гръмогласно:

— Рота-а-а! Внима-а… Млък! Аз съм корабен сержант Зим, вашият командир. Когато говорите с мен, ще ми отдавате чест и ще ме наричате „сър“. Същото важи за всеки, който притежава инструкторски жезъл.

Той вдигна офицерското си бастунче и го завъртя, за да покаже какво имаше пред вид под инструкторски жезъл; бях забелязал разни хора да ги носят, когато пристигнахме предната вечер и бях решил да си намеря един — изглеждаха симпатични. Сега обаче ми стана ясно, че трябва веднага да се откажа от намерението си.

— …защото не разполагаме с достатъчно офицери тук, с които да практикувате. Така че, ние ще ви обучаваме. Кой кихна?

Мълчание.

— КОЙ КИХНА?

— Аз — отговори един глас.

— Аз какво?

— Аз кихнах.

— Аз кихнах, СЪР!

— Аз кихнах, сър. Настинал съм, сър.

— О-о! — Зим закрачи към курсанта, който беше кихнал, тикна шипа на жезъла под носа му и попита:

— Име?

— Дженкинс… сър.

— Дженкинс… — повтори Зим с такъв вид, сякаш самата дума беше някак противна и дори срамна. — Предполагам, че някоя нощ на патрул ще кихнеш само защото имаш чувствителен нос. Така ли е?

— Надявам се, не, сър.

— Също и аз. Но ти си замръзнал целия. Хмм… ще оправим това. — Той посочи с жезъла си. — Виждаш ли онзи склад ей там?

Погледнах и не можах да различа в далечината нищо друго, освен една постройка, която се намираше почти на линията на хоризонта.

— Излез от строя. Иди до нея и я обиколи. Бягай, казах. Бързо! Бронски! Дай му темпо.

— Слушам, сержанте. — Един от петимата придружители на сержанта се затича подир Дженкинс, лесно го настигна и го шибна звучно отзад със своя жезъл. Зим крачеше нагоре-надолу и изглеждаше ужасно нещастен. Най-сетне той пристъпи към нас, поклати глава и измърмори, очевидно на себе си (но притежаваше ясен глас, който достигна до слуха ни):

— Като си помисля, че това се е случвало и на мен!

Той пак ни изгледа свирепо.

— Маймуни такива — не, не „човекоподобни“; вие не заслужавате толкова много. Жалка пасмина макаци… Плоскогърди, шкембести, комични издънки на човешкия род. През целия си живот не съм виждал такава тъжна сбирщина от вързани за фустите на майките си мамини синчета! Вие, там! Глътнете си тумбаците! Гледайте напред! На вас говоря!

Изпъчих гърдите си, макар да не бях сигурен, че се отнасяше за мен. Зим продължаваше да се пени въодушевено и аз започнах да забравям за студа, додето го слушах как бушуваше. Той нито веднъж не се повтори, но и нито веднъж не изрече откровени псувни или мръсотии. (По-късно научих, че тях пазел за много специални случаи.) Трябва да се признае, че изтъкваше нашите физически умствени, морални и генетични несъвършенства с големи и оскърбителни подробности и художествена убедителност.

Но аз някак си не се почувствах обиден; стана ми изключително интересно да изучавам неговото лексикално богатство. Ех, да беше участвал в дебатите на нашия училищен отбор, добра работа щеше да свърши.

— Не зная какво да ви правя — говореше с огорчение той. — Може би трябва да ви върнем обратно по домовете. Когато бях на шест години, имах дървени войници и си спомням, че по ги биваше. Е, нищо! Има ли някой от вас, листни въшки, който смята, че може да ме набие? Има ли поне един мъж в тая тълпа? Говорете!

Настъпи кратко мълчание, за което и аз имах принос. Никак не се съмнявах, че той можеше да ме натупа, напротив — бях убеден в това.

Тогава се разнесе нечий глас от долния край на редицата:

— Ъ-ъ, смятам, ъ-ъ, че аз мога… сър.

Зим се зарадва:

— Браво! Пристъпи насам, за да мога да те видя!

Новобранецът изпълни нареждането. Беше внушителен, поне три инча по-висок от сержант Зим и с още толкова по-широк в раменете.

— Как се казваш, войнико?

— Брекинридж, сър. Тежа двеста и десет фунта и не смятам, че имам шкембе.