Робърт Хайнлайн - Звездните рейнджъри

Едва тогава го разпознах — флотският сержант, пред който положихме клетва. Челюстта ми отвисна от удивление: този човек беше в цивилни дрехи, разхождаше се на два крака и имаше две ръце.

— Добър вечер, сержанте — прошепнах аз.

Той прекрасно разбра изражението ми, хвърли поглед надолу по себе си и се усмихна.

— Свиркай си, момчето ми. След приключване на работното време повече не правя шоу на ужасите. Назначиха ли?

— Току-що си получих нареждането.

— Е, и?

— Мобилната пехота.

Той се ухили със задоволство и ме тупна по рамото:

— Моята бойна част! Дай си ръката, синко! Ще направим човек от теб — или ще те убием в процеса на обучението. А може би и двете.

— Сполучлив избор, нали? — попитах аз, изпълнен със съмнения.

— Сполучлив избор ли? Синко, та това е единственият избор. Подвижната пехота — това са Сухопътните сили, ядрото на армията. Всички останали са или натискачи на бутони, или професори; съпътстват ни, за да ни държат инструментите, докато оперираме.

Ние се ръкувахме и той прибави:

— Изпрати ми картичка — флотски сержант Хо, федерален център. Ще я получа. Желая ти късмет!

И си тръгна: раменете развърнати, главата изправена, токовете потракваха по пода.

Погледнах дланта си. Ръката, който той ми беше подал, на практика не съществуваше. Все пак бях почувствал плътта й и бях усетил как стисна здраво моята. Веднъж четох за тези снабдени с двигател протези, но е поразяващо, когато за първи път попаднеш на тях.

Върнах се в хотела, където новобранците бяха настанени временно в очакване на разпределението — ние дори още нямахме униформи, само обикновени комбинезони, които носехме през деня, а след работа слагахме собствените си дрехи. Отидох до стаята си и започнах да опаковам, тъй като щях да отпътувам рано сутринта — сортирах вещите, който трябваше да изпратя обратно у дома; Вайс ме беше предупредил да не вземам със себе си нищо друго, освен семейни снимки и по възможност някакъв музикален инструмент, ако свиря на такъв (но аз не свиря). Карл беше заминал преди три дни, след като беше получил назначението в Ар енд Ди, за което настояваше. Аз бях толкова радостен, колкото той щеше да бъде озадачен, когато разбереше какъв билет бях изтеглил от военната лотария. А може би още не можех да осъзная какво се бе случило с мен. Малката Кармен също беше отлетяла с ранг на кадет от Звездния флот, който се подготвя за среден корабен водач (пробно, разбира се) — тя щеше да стане пилот, ако всичко беше наред и ако успееше да се справи… а аз подозирах, че тя ще успее.

Моят временен съквартирант влезе, докато си стягах багажа.

— Получи ли си нареждането? — попита той.

— Аха.

— Къде?

— Мобилната пехота.

— Пехотата? Ех, ти, беден тъпанар! Искрено съжалявам за теб, честна дума.

Ядосах се не на шега:

— Млъкни! — скочих. — Подвижната пехота е най-добрата част от сухопътните войски — това е самата армия! Останалите мижитурки като вас ни съпровождат само, за да ни подпират отзад — ние вършим основната работа.

Той се изсмя.

— Ще видиш!

— Искаш ли да ти забия един?

Установих се в базовия лагер „Артър Къри“ в северните прерии, заедно с няколко хиляди други нещастници — викаха му „лагер“, защото единствените постоянни постройки там трябваше да подслонят оборудването и амунициите. Спяхме и се хранехме в палатки; живеехме навън, на чист въздух — ако наричате това „живот“, макар че на мен подобно название ми се струва неподходящо. Бях привикнал към по-топъл климат; струваше ми се, че Северният полюс се намираше само на пет мили на север от лагера и се приближаваше. Ледниковата епоха се завръщаше, няма съмнение.

Но военното обучение ни сгряваше с безчислени мероприятия и упражнения, понеже началството гледаше през цялото време да ни е топло.

Още първия ден от нашето пребиваване там ни събудиха преди изгрев слънце. Имах проблеми с приспособяването към смяната на часовите зони и ми се струваше, че току-що си бях легнал; нещо не ми се вярваше, че някой сериозно възнамерява да ме вдигне от постелята посред нощ.

Но те явно си бяха наумили именно това. Един високоговорител затръби отнякъде военен марш, с който би могъл да събуди и мъртвите, а някакъв неуморим досадник беше дошъл, за да изпълни палатката на ротата с бойки подвиквания:

— Всички навън! На крак! Скачайте!

Тоя тип дойде да ме тормози точно когато бях придърпал завивките над главата си с намерение да заспя отново, катурна ме от походното легло на студената и твърда земя с едно привично за него движение и дори не изчака да види как се строполих, защото вече се беше насочил към останалите сънливци.