Лари Нивън - Пръстенов свят

Една нощ Луис спа зле и сънува необичайни сънища. Бе последвана от ден, в който Тила и Луис решиха, че им е невъзможно да продължават да живеят заедно. Тила не се боеше от нищо. Луис подозираше, че никога няма да я види уплашена. Сега просто бе полумъртва от скука.

Вечерта, за около половин час, звездата с пръстена се подаде иззад жилищния отсек. Бе малка и бяла, а светлината й съвсем малко по-бледа от тази на Слънцето. Тънкият пръстен, който я опасваше, бе син на цвят.

Всички надничаха иззад рамото на Говорещия с животни, докато фокусираше екрана на телескопа. Кзинтът откри синята линия на вътрешната повърхност на пръстена и натисна копчето за увеличение.

Един въпрос възникна почти веднага.

— Има нещо по ръба — каза Луис.

— Дръж телескопа фокусиран — заповяда Несус.

Близкият до тях ръб на пръстена се увеличи пред очите им. Представляваше стена, издигаща се навътре към звездата. Вече можеха да наблюдават черната й, изложена към космоса външна страна на фона на осветения от слънцето син ландшафт. Твърде ниска гранична стена, в сравнение с размерите на самия пръстен.

— Ако широчината му е един милион мили — пресметна Луис, — то стената по ръба трябва да е висока поне хиляда. Сега вече знаем какво задържа въздуха.

— Дали е така?

— Би трябвало да е. Пръстенът се върти около оста си със скорост от една гравитационна единица. Възможно е за няколко хиляди години част от атмосферата да прелее над ръбовете му, но тя лесно би могла да се възстанови. Щом са съумели въобще да го построят, не може да не са разполагали със средства за евтина трансмутация, най-много от порядъка на няколко десетачки за килотон. Да не говорим, че съществуват поне още една дузина други възможности…

— Любопитно ми е как изглежда отвътре.

Говорещия с животни чу това, докосна нещо на пулта и върху екрана се появи ново увеличение. Не бе все още обаче достатъчно голямо, та да могат да се видят подробности. Редуваха се светлосини и яркобели образи и накрая се мярна неопределеното начало на една тъмносиня сянка…

След малко се открои и по-отдалеченият ръб на пръстена. Тук стената изглеждаше наклонена навън.

Несус, застанал в антрето, с две глави, надничащи иззад раменете на кзинта, отправи нова заповед.

— Дай максималното възможно увеличение!

Образите станаха по-големи.

— Планини — рече Тила. — Колко са красиви! — Стената на ръба бе с неравна форма и вид на ерозирали скали с цвета на Луната. — Планини, високи хиляда мили.

— По-голямо увеличение е невъзможно. Ако искаме да огледаме пръстена по-подробно, ще трябва да се доближим до него.

— Нека първо се опитаме да установим контакт с тях — каза кукловодът. — Сега спрели ли сме?

Кзинтът се консултира с мозъка на кораба.

— Доближаваме се с около тридесет мили в секунда. Намираш ли скоростта за достатъчно малка?

— Да. Почни предаванията.

В „Лъжецът“ не се отразяваше никаква лазерна светлина.

Проверката на електромагнитния диапазон бе по-трудна. Трябваше да се проследи целият му спектър — радиоизлъчвания, инфрачервени излъчвания, ултравиолетови излъчвания. Още по-точно, беше необходимо да се започне с топлината на равнището на стайна температура, излъчвана от тъмната страна на пръстеновия свят, и да се приключи със светлинната квантова енергия, способна да разделя веществото на материя и антиматерия. Двадесет и един сантиментровият диапазон пустееше, а също и диапазоните, кратни на него. От всички тях можеше да се очаква нещо, като се има предвид очебийността на предназначението им. Ако се оставеха настрана тези диапазони, заниманията на Говорещия с животни и останалите можеха да се оприличат само на безсмислено, макар и добросъвестно изпълнение на задълженията.

Големите елементи на свързочното оборудване на „Лъжецът“ вече бяха приведени в работно състояние. Той изпращаше радиопослания на водородната и на други честоти, като същевременно обливаше различни части от вътрешната повърхност на пръстена с лазерна светлина с десет различни честотности и придружаваше всичко това с морзови сигнали на интерезик, отправяни чрез поредици от контролирани избухвания на синтезните двигатели.

— На нашия автопилот ще му е напълно по силите да прочете каквото и да е послание — каза Несус. — Да се надяваме, че техните стационарни компютри ще са поне толкова способни, колкото него.

Отговорът на кзинта бе повече от жлъчен:

— Твоите анемични компютри могат ли да преведат пълното мълчание?