Лари Нивън - Пръстенов свят

Луис едва сега забеляза какво държи кзинтът така грижливо.

— Ти се върна, за да прибереш главата му? Изгубил си си времето. Няма да можем да я замразим дълбоко, поне не скоро.

— Не, Луис — Говорителя му показа предмет с размерите и формата на детска глава. — Не го докосвай, ако не искаш да се лишиш от пръстите си.

— От пръстите?!

Видя нещо във формата на сълза, завършваща с острие. Краят му преминаваше в тънка черна нишка. Нишката, използвана за свързване на засенчващите плоскости.

— Разбрах, че туземците умеят да боравят с конеца — каза Говорителя. — Не може да не умеят, след като направиха капана, от който пострада Несус. Та реших да проверя как са го направили.

— Мисля — посочи той с лапата си, — че това е един от краищата. Предполагам, че другият завършва с обикновена скъсана нишка. Навярно тя е била прекъсната там, където беше сблъсъкът й с „Лъжецът“. Този край, обаче, капковидният, сигурно е бил изтръгнат от гнездото си в корпуса на някоя от засенчващите плоскости. Така или иначе, извадихме късмет. Можем да се заловим поне за единия край.

— Правилно. Можем и да вземем жицата на буксир. Не би трябвало да се закачи на нищо, тъй като ще го среже.

— Накъде ще се отправим, Луис?

— В посока към звездите. Връщаме се на „Лъжецът“.

— Правилно. Там се намира и медицинското оборудване, на което ще поверим Несус. А после?

— После ще видим.

Остави Говорителя да пази капкообразния край и отиде на горния етаж да провери какво е останало от втвърдяващата се пластмаса. С две шепи от нея залепи края за една стена и едва тогава установи, че не разполагат с електроенергия, необходима за втвърдяването на пластмасата. Дезинтеграторът можеше да им бъде от полза, но го бяха загубили. Най-накрая Луис успя да се досети, че енергията, съхранявана в батерията на запалката му, щеше да бъде достатъчна за втвърдяването на пластмасата.

Сълзообразната дръжка остана да стърчи в посока към пристанището.

— Ако си спомням добре, стаята с командния мостик гледа към звездите — рече Говорещия с животни. — Ако не е така, ще трябва да направим всичко отново. Нишката трябва да се влачи подир нас.

— Би трябвало да стане — каза Луис, макар и да не бе съвсем сигурен. Така или иначе, не можеха да натоварят небесната нишка на кораба. Трябваше просто да я влачат. По всяка вероятност, нямаше да се закачи в нищо, което да не успее да пререже.

Откриха Тила и Търсача в машинното помещение, в компанията на Прил, която се занимаваше с повдигащите двигатели.

— Посоките ни се разделят — отсече без въведение Тила. — Тази жена твърди, че можем да се прилепим до летящия замък. През един прозорец бихме могли да влезем направо в банкетната зала.

— А после? Ще останете в капан, освен ако не откриете как се управляват двигателите.

— Търсача казва, че разбира малко от магия. Сигурна съм, че ще се справи.

Луис реши да не я разубеждава. Боеше се да противоречи на Тила Браун, смятайки, че със същия успех може да се опита да спре нападащ бандерснач с голи ръце. Съветът му бе кратък:

— Ако не можеш да разбереш какво точно трябва да се направи, започни да натискаш наслуки ръчките и копчетата.

— Няма да го забравя — усмихна се тя. Сетне с по-сериозен глас добави:

— Погрижи се за Несус.

Когато двадесет минути по-късно Търсача и Тила напуснаха „Невъзможния“, Луис не си взе довиждане. Бе решил какви думи ще произнесе, но не произнесе нищо. Какво можеше да и каже за собствената й сила? По пътя на пробите и грешките тя щеше сама да разбере, а междувременно късметът й щеше да се погрижи да не изгуби живота си.

След няколко часа тялото на кукловода изстина и заприлича на труп. Светлините на медицинското устройство продължаваха да блещукат. Вероятно Несус бе изпаднал в някаква форма на хибернация.

„Невъзможния“ се придвижваше в посока към звездите, влачейки след себе си нишката — ту отпусната, ту опната. Древни сгради се срутваха зад гърба им, разсичани от омотаната жица. Капкообразната дръжка продължаваше да е здраво закрепена върху пластмасовата стена.

Градът с летящия замък бавно изчезваше от хоризонта. След няколко дни се смали, после стана едва забележим, накрая съвсем невидим.

Прил стоеше непрестанно при Несус. Неспособна да му помогне и нежелаеща да го изостави. Страданието й бе очебийно.

— Ще трябва да направим нещо за нея — каза Луис. — Пристрастила се е към таспа. Сега й липсва и тя се чувства като при тежък махмурлук. Ако не се самоубие, би могла да умъртви Несус или мен.