Роберт Догерти - Скалата

— Всичко ще си спомни.

Хокинс кимна уморено.

— Изложих се с момичето — каза Ричман. — Не видях пистолета.

Хокинс прокара ръка по челото си.

— Няма значение.

Изправи се и отиде в предната част на товарното отделение, по-далеч, от членовете на групата, и се тръшна на плетената седалка до стената на хеликоптера. Свали тънките си черни ръкавици и погледна златния пръстен на лявата си ръка. Завъртя го и усети как се врязва в плътта му. Спомни си за страха в очите на жената в стаята. Не знаеше коя е. Бе забелязал пистолета в мига преди да стреля, но нямаше как да знае дали е имала намерение да го използва. Това беше рефлекс — рефлексът за убиване, от години набиван в главата му.

Усети, че в гърдите му се отваря черна празнота — празнота, която често изпитваше през последните четири години. Стисна очи и се помъчи да се избави от всички спомени, но не успя. Несъзнателно пусна пръстена, разкопча кобура и извади пистолета си.

Някой го потупа по рамото.

— Сър, получихме съобщение за вас по сателита. — Пред него стоеше човек от екипажа и му подаваше слушалки за сателитната радиостанция. Гледаше любопитно пистолета в ръката му. Майорът проследи погледа му, премигна, несръчно прибра оръжието в кобура и взе слушалките.

— Хокинс слуша.

Хок, тук е генерал Лоури, На, борда на самолетоносача сме ти приготвили един F-14. Излиташ веднага.

Хокинс разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Ами съвещанието?

— Не се тревожи за съвещанието. Ричман ще се оправи. Появи се нещо друго.

— Да не сте открили другата ядрена бомба?

— Не. — Последва кратка пауза. — Качваш се и те откарват, където трябва. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Не можете ли поне да ми кажете къде отивам, сър?

Този път паузата беше продължителна.

— Доколкото разбирам, заминаваш за Австралия.

— За Австралия ли? Защо?

— Да ти кажа честно, Хок, не зная какво става. Заповедта идва от най-горе. Просто прави каквото ти се казва. Край.

Слушалките замлъкнаха, Хокинс ги свали и ги пусна на пода, без да обръща внимание на погледите на хората си. Притисна юмруци до слепоочията си, като се опитваше да изтрие от ума си всички лица и най-вече едно лицето на една все още жива — поне физически — жена, легнала на друго легло и покрита до шията с бял чаршаф. Да изтрие безцелно вперените й право напред, не изразяващи нищо големи очи.

Батсън

Сокоро, Ню Мексико

19 декември 1995 г., 00:15 ч. местно време

19 декември 1995 г., 07:15 ч. по Гринуич

Петимата мъже на масата вляво от подиума на оркестъра оценяваха жените, които отиваха до тоалетната. Скалата им варираше от минус десет до седем за младо момиче с къса поличка. Дон Батсън не обръщаше внимание на грубия им смях. В пиянската мъгла на седем бири той много повече се интересуваше от жената, която седеше до него. Линда беше една от докторантките му и наскоро връзката им бе станала много повече от чисто професионална.

Дон изглеждаше много по-млад, отколкото беше всъщност. Почти незабележимият сив проблясък в черната му коса едва намекваше за неговите трийсет и осем години. Черните очила в стоманени рамки допълваха удивително гладкото му лице и скриваха тъмните му очи. Червенината на носа му и спуканите капиляри по бузите му можеха да се забележат единствено на дневна светлина. Той поддържаше тялото си в добра форма в университетската спортна зала и всеки ден изхвърляше през порите си изпития алкохол. Дон Батсън с алчни шепи взимаше всичко, което можеше да му предложи животът. В настоящия момент една от тези шепи бе заета с бедрото на Нанси и мачкаше гладката плът в очакване на нощните наслади.

Питър, един от третокурсниците на Дон в Минно-технологичния институт в Ню Мексико, току-що беше завършил разказа за преживяванията си миналото лято по време на стажа си в един минен консорциум в Колорадо. Към края на забавната история Дон допи халбата си и се наведе напред.

— Имам малък проблем, който искам да решите вие. — По-младите студенти простенаха от престорен ужас, а Нанси се усмихна. Беше свикнала с любимата игра на Дон — поставянето на проблеми, които изискваха изобретателни решения. Той я погледна. — Не искам ти да ми отговаряш — вече си го чувала.

Уверил се, че е привлякъл вниманието им, той продължи, като се опитваше да надвика приглушения шум от бара.

— Имате стоманена тръба с диаметър четири сантиметра и дължина шейсет сантиметра, запоена перпендикулярно за стоманена плоскост. Горният й край е отворен. Освен това имате кука, клещи, парче тел, дълго метър и двайсет, и лист машинописна хартия. В горния край на тръбата е поставено топче за пинг-понг, което бавно се спуска надолу. Диаметърът на тръбата е едва с три милиметра по-голям от този на топчето. Вашата задача — ухили се той, — в случай че се нагърбите с нея, е да извадите топчето от стоманената тръба с помощта на това, с което разполагате. И топчето трябва да е непокътнато — не трябва да го пробивате с куката, за да го изтеглите.