Роберт Догерти - Скалата

Дон се облегна на стола си и изслуша няколко от обичайните решения, като обясняваше защо нито едно от тях няма да свърши работа. Накрая се смили над студентите и каза:

— Добре. Чуйте сега. Както винаги, тук има нещо поучително. Всички се съсредоточихте върху материала, който ви дадох, а не върху проблема. Като кон с капаци. Някой да опише характеристиките на предмета, който искате да извадите от тръбата.

— Кръгъл е — пиянски заяви един от студентите.

— Вярно — потвърди Дон. И още?

— Бял е — през смях отбеляза друг.

— Още? — С периферното си зрение Батсън забеляза, че мъжете до тоалетната вече записват числа върху салфетки и ги вдигат, когато жените минават покрай тях.

— Подскача.

— Добре. На верен път си. По-физични характеристики. Как бихте описали топче за пинг-понг на човек, който никога не е виждал такова?

— Ами… куха пластмасова сфера.

Дон се усмихна.

— Чудесно. Какво прави кухата пластмасова сфера? — Той видя намръщените им физиономии и се опита да им обясни по-подробно. — Вече казахте, че подскача. Какво друго?

— Плува.

— Точно така! — Дон погледна студента, който се беше сетил. — Как можеш да използваш това свойство, за да извадиш топчето от тръбата?

— Ами, наливаш вода и то ще се изкачи догоре. Но в условията, които ни даде, няма вода.

Дон поклати глава.

— Това само подсилва поуката. Трябва да изследваш проблема, без да се ограничаваш от даденостите или от известните ти параметри. С какво разполагате винаги, когато разглеждате, който и да е проблем?

— С ума си?

— Да — отвърна Дон. — Но и с тялото си. Тялото ви не е ли в състояние да даде достатъчно количество течност, за да извадите топчето от тръбата?

— Отврат — обади се една студентка. — Искаш да кажеш да се изпикаем в тръбата, така ли?

— Точно така.

В този момент двама мъже в официални костюми влязоха и започнаха да оглеждат заведението, като постоянно свеждаха очи към снимката в ръката на единия. Изглеждаха неуместно сред каубойските ботуши и шапки.

— И като говорим за това — рече Линда, — ще се отлъча за момент. Поръчай ми още една бира — прошепна тя на ухото на Дон, докато се изправяше.

Батсън я проследи с поглед, докато се движеше между масите, към дамската тоалетна. Когато мина покрай петимата простаци, те вдигнаха числата си. Дон с удоволствие забеляза, че я оценяват високо, най-високо от всички досега — и внезапно Линда спря и бутна каната им с бира.

Единият от петимата — дебел пиян мъж с голяма сребърна тока на колана — се изправи и изруга:

— Шибана кучка! Коя си ти ма?

— Майната ти! — извика тя. — Не мога ли да стигна до тоалетната, без да ме безпокоят?

— Чакайте! По-спокойно — каза Дон, който вече бе до масата им, и хвана Линда за ръката.

— Тая с тебе ли е бе, задник такъв? — Дебелакът се наведе заплашително към слабичкия Батсън.

— Спокойно де — усмихна се Дон — Ще ви купя още една кана бира. — И посегна да извади портфейла си.

Друг от петимата — висок и мършав — се изправи от дясната му страна.

— Ей сега ще ви накараме с гаджето ти да ни оближете масата.

Голяма мазолеста длан сграбчи ризата на Батсън за гърба и той се помъчи да си спомни някой от уроците по карате, които беше взимал по време на един от миговете си на вдъхновение преди няколко години. За съжаление не успя да се сети за нищо полезно.

— Вижте, момчета, няма нужда да…

Ръката го натисна напред и наведе главата му към масата. Линда риташе и хапеше дебелака, който я опипваше.

— Не мърдай! — прониза заведението мъжки глас. — Едно движение и сте трупове.

Каубоите замръзнаха и като хипнотизирани втренчиха погледи в онзи, който бе извикал иззад гърба на Дон.

Ръката пусна гърба на ризата му. Батсън бавно се изправи и се обърна. Бяха двамата в официалните костюми. Единият бе насочил към групата миниатюрен „Узи“, другият се целеше в дебелака с голям, смъртоносен на вид пистолет.

— Вие ли сте професор Батсън? — попита онзи с пистолета.

Дон кимна.

— Моля, елате с нас.

Това „моля“ прозвуча нелепо, като се имаше предвид насоченото оръжие.

— Да вървим, Линда — рече той, като напъхваше ризата в панталоните си.

Прикривани от двамата мъже, те стигнаха до вратата и излязоха на паркинга.

— Кои сте вие?

Мъжът прибра пистолета и му показа служебната си карта.

— Агенция за национална сигурност. Трябва да дойдете с нас.

— Защо? — Дон хвърли поглед към Линда, която продължаваше да трепери. Наблюдаваше го по начин, който Батсън не можеше да определи. Той разтърси глава в опит да проясни мислите си.