Роберт Догерти - Скалата

— Във Вашингтон ли отиваме, или в центъра в западна Вирджиния? — попита Фран и седна на ръба на леглото, за да се обуе. Беше пратила данните в столицата, но обикновено се срещаха в бункера под хълмовете на западна Вирджиния.

Лицата на агентите останаха безизразни.

— На нито едно от двете места, госпожо.

Фран се изненада.

Тогава къде?

Двамата се спогледаха, после единият отвърна:

— В Австралия, госпожо.

— В Австралия ли? Защо?

Мъжът, който й бе отвърнал, сви рамене.

— Не знаем. Нашата работа е да ви отведем там. На „Ла Гуардия“ ни очаква военен самолет.

Фран се замисли за онова, което знаеше за Австралия, взе предвид, че в южното полукълбо е лято, и прибави в чантата си няколко тениски и къси панталони.

После преметна сака през рамо. Единият агент взе другия й багаж.

— Мога ли да съобщя на съпруга си, че тръгвам?

— Да, госпожо, но без да му казвате къде.

— О, по дяволите — рече Фран. — Просто ще му оставя бележка на хладилника.

Космически комуникационен център, комплекс 14

В околностите на Алис Спрингс, Австралия

21 декември 1995 г., 08:30 ч. местно време

20 декември 1995 г., 23:00 ч. по Гринуич

Хокинс погледна часовника си за двайсети път през последния час. После пак отвори папката, която беше получил при пристигането си, и за стотен път проучи документите в нея.

Полетът на задната седалка на F-14 „Томкат“ не бе облекчил умората му. Той нямаше какво да прави и затова заспа, успокояван от познатия рев на реактивните двигатели. На няколко пъти се сепваше от тревожен сън, обикновено когато намаляваха скоростта, за да се срещнат високо над Тихия океан с тежък петролоносач КС-135 за презареждане.

Беше пристигнал преди шест часа, дадоха му папката и му казаха да чака заседанието. Ядосваше се на неизвестността, но като че ли никой друг не знаеше повече от него. Прекарал в армията четиринайсет години, Хокинс бе свикнал с подобно бързане и после чакане.

Развиваше се активна военна дейност — според професионалната му преценка в непосредствена близост около подслушвателната станция бяха разположили поне един батальон морски пехотинци. Той погледна през дебелия прозорец и видя хеликоптер СН-47 „Чинук“, който се издигна в облак от пясък и се отправи на югозапад, пълен с войници и товар. Машината прелетя над осемте големи сателитни антени, обърнати в различни посоки към ранното утринно небе. Хокинс напрегна поглед към пустинните пясъци отвъд антените. Там някъде имаше нещо, което привличаше адски много внимание, и той се надяваше, че на предстоящото заседание ще разбере какво е.

Папката определено не беше изяснила нищо по въпроса. Документите в нея представляваха кратки биографии на лицата, които според бележката най-отгоре щяха да присъстват на заседанието. Хокинс не можеше да проумее причината, поради която някой би се нуждал от такава странна смесица от хора. Освен него имаше трима цивилни — две жени и един мъж — наред с майор от военновъздушните сили, назначен в базата, и командира — полковник на морската пехота — Толивър.

Той се загледа в снимката на по-възрастната жена — доктор Франсин Волкърс — и се опита да я запамети. Професор в Колумбийския университет в Ню Йорк. Специалност: статистическо прогнозиране, каквото и по дяволите да значеше това. Хокинс поклати глава и обърна страницата.

Втората жена му се струваше препалено млада, за да е специалист по каквото и да било — дори това да включваше единствено мислене. Дебра Леви. Физична, занимаваща се с квантова физика и с цял куп други неща, за чието значение той нямаше ни най-малка представа. Хокинс мрачно се усмихна. Засега губеше с две точки състезанието по разбиране с какво се занимават тези хора.

Успя да разбере с какво си изкарва хляба третият цивилен, Дон Батсън, макар че причината за присъствието му тук си оставаше загадка. Батсън работеше като консултант за различни минни корпорации из целия свят. Бе специалист по геология и хоноруван доцент в Минно-технологичния институт в Ню Мексико с втора специалност теренни проучвания.

След това идваше полковникът от морската пехота и Хокинс бегло прегледа военната му характеристика. Полковник Толивър. Командир на II-ри десантен батальон в Окинава. Мислите му преминаха на професионална тема. За какво им трябваше ДБ тук? И как австралийците реагираха на присъствието на толкова много американски войници на тяхна земя? Очевидно Толивър бе тук просто като командир на най-близо дислоцираната американска военна част.