Роберт Догерти - Скалата

Спърлок, майорът от военновъздушните сили, беше специалист в станцията. Хокинс поклати глава. Изпитваше антипатия към хора в униформа със същия чин като самия него, хора, които нормално всеки месец получаваха същата заплата, но най-опасното нещо, което използваха, бе телбод.

„Какво чак толкова важно са видели на екраните в базата?“ — зачуди се той и отново хвърли поглед към големите антени.

На вратата почука лейтенант от морската пехота. Беше време. Хокинс пъхна зелената си барета в един от страничните джобове на панталона си и излезе от стаята с папката под мишница. Край стената на коридора бяха строени морски пехотинци с провесени на рамо автомати. Те му отдадоха чест и майор Хокинс им отвърна с отсечено кимване.

Показа служебната си карта на часовия на вратата и влезе в заседателната зала. Докато вървеше към обозначеното с табелка с неговото име място, огледа другите около масата, като ги сравняваше със снимките и данните от папката. Те му отвърнаха със същото любопитство.

Волкърс изглеждаше нервна. Пръстите й потропваха по масата, а очите й блуждаеха из помещението. Леви седеше съвършено неподвижна. Погледът й се плъзна само за миг към Хокинс и после се върна в някаква точка право пред нея. Батсън изглеждаше ужасно — отпуснат и изтощен. Наболата брада не спомагаше за добрия му вид.

Вратата се отвори и влезе мъж в официален костюм. Беше около четирийсет и пет годишен и леката пухкавост на лицето и тялото му издаваше последиците от живот зад бюро. Косата му бе чисто бяла и гъста, сресана назад и силно контрастираща с червендалестото му лице. Лявата му скула бе леко хлътнала. Хокинс знаеше, че тази неприятна аномалия се дължи на някогашно счупване и неправилно лекуване на костта.

Това беше Стивън Лам, главният съветник на президента по въпросите на разузнаването. Въпреки костюма и отпуснатото телосложение, Хокинс го уважаваше. Той знаеше нещо, известно на малцина други в света на секретните акции — четири години Лам беше ръководил операции на ЦРУ от Северна Турция в бившия Съветски съюз и след провала на една от тях бе прекарал шест години в съветски затвор при ужасяващи условия преди тихомълком да го разменят след края на Студената война. Бяха строшили скулата му още през първата му година там и бяха оставили костта да зарасне сама. Хокинс знаеше това, тъй като му бяха възложили да разработи спасителна операция за измъкването на Лам от затвора — една от многобройните потенциални акции на групата „Орион“, разработена, но останала неосъществена, защото, както казваше първият му заместник Ричман, имало „отсъствие на вътрешен дух от страна на онези, от които зависи взимането на решение за реализирането й“.

За мнозина непосветени Лам беше просто „секирата“ на президента. Онзи, който се захващаше с тежката работа и я довеждаше докрай. Той, разбира се, я довеждаше докрай, като използваше други хора за мръсната част и това понякога предизвикваше негодувание сред разузнавачите, но доколкото знаеше Хокинс, Лам никога не бе изклинчвал от отговорността за заповедите си, дори когато положението ставаше напечено. А според личните наблюдения на майора през последните няколко години, това не се срещаше често в света на политиката.

През последните четири години двамата на няколко пъти бяха работили заедно. В повечето случаи именно Лам определяше задачите на групата. Именно той бе дал несигурните разузнавателни сведения за пристигането на една от бомбите в Колумбия и беше дал окончателна заповед за изпълнение на операцията, като използва кодовото си име „Ангел“.

Лам спря пред тях и ги изгледа един по един, сякаш ги преценяваше.

— Дами и господа, казвам се Стивън Лам. Директор съм на групата за борба с кризисните ситуации при президента. Някои от вас ме познават от работата си в проекта „Хермес“. — Той хвърли поглед към Хокинс — А някои и от други операции. Всички вие сте получили временен достъп до свръхсекретна информация, така че можем свободно да разговаряме в тази стая. Радвам се, че всеки от вас успя навреме да стигне тук и…

— Нещо ми се струва, че нямах особено голям избор — прекъсна го Батсън.

— Съгласна съм — подкрепи го Фран Волкърс. — Казаха ми, че трябвало да дойда тук заради проекта „Хермес“, но като че ли случаят не е такъв. — Тя посочи папката пред себе си, Хокинс чак сега забеляза, че всички в стаята имат папки като неговата. Това означаваше, че знаят за него толкова, колкото и той за тях, което го подразни.