Роберт Догерти - Скалата

Мъжът го поведе към една черна кола със затъмнени прозорци.

— На този въпрос ще ви отговорят щом стигнем там, където отиваме. Настоящата акция е в съответствие с участието ви в проекта „Хермес“.

— Никъде няма да ходя, докато не ми кажете къде ме водите.

Мъжът се обърна и го погледна безизразно.

— Много бихме желали да ни окажете съдействие. В противен случай ни е наредено да използваме сила, а съм сигурен, че никой от нас не би искал това. Вие доброволно сте се съгласили да участвате в проекта „Хермес“. Мога да ви уверя, че всичко ще е наред. Ще ви обяснят всичко, когато стигнем.

Вторият мъж застана плътно зад Батсън. Поведението му изразяваше спокойна заплашителност.

— Колко време ще отсъстваме?

— Не зная, господине. Поне един ден.

— Добре. Засега ще ви окажа съдействие. Но първо нека откараме госпожица Портър. Можем да я оставим в моя апартамент, докато си взема някои неща.

Мъжът отвори вратата на колата.

— Вече бяхме там и ви донесохме багажа.

— Как влязохте? — протестира Дон.

Мъжът изглеждаше леко изненадан, сякаш са му задали глупав въпрос.

— През вратата, професоре. Качвайте се, моля ви. На летището ни чака самолет. Госпожица Портър може да се прибере с вашата кола. Вече сме уведомили университета, че ще отсъствате.

Дон се обърна към Линда.

— Ще ти се обадя веднага щом разбера какво става.

— Не си прави труда — рязко отвърна тя, дръпна ключовете от ръката му и тръгна към неговата кола.

Леви

Лондон, Англия

19 декември 1995 г., 09:00 ч. местно време

19 декември 1995 г., 09:00 ч. по Гринуич

Всички места в аудиторията бяха заети и край задната стена дори имаше правостоящи.

— Не знаех, че ще са толкова много! — каза Дебра Леви, като надникна иззад завесата.

Координаторът от Оксфорд охкаше, ахкаше и се суетеше около нея — може би си мислеше, че това ще я успокои.

— Имате невероятна репутация. Работата ви е изключително актуална. — Той се усмихна. — Всъщност, що се отнася до мен, тя е свръхактуална. Не съм сигурен, че разбирам последната ви статия върху квантовата теория на гравитацията и физиката на космоса, най-вече онази част за…

Без да го слуша, Дебра стисна бележките си в потните си длани и си намести очилата. Целият този народ се беше събрал тук да слуша едно двайсет и три годишно еврейско момиче от Бруклин! Всичко й се струваше толкова странно! Тя живееше в своя собствена реалност и не разбираше, че другите я намират за удивителна. След като завърши гимназия на девет години, Дебра защити доктората си до физика на петнайсет. Оттогава бе прибавила към това още няколко титли и продължаваше да се съсредоточава в света на физиката.

На хората около нея, изглежда, никога не им беше идвало наум, че както те не я разбират съвсем, така и тя не разбира напълно никой друг извън самата себе си. За нея бе съвсем естествено да напредва по този начин и абсолютно неестествено, че връстниците й все още се бореха с учебна програма, която тя беше завършила почти преди десетилетие. Егоцентризмът на средния човешки разум я смущаваше, откакто се помнеше.

— Две минути — прошепна й координаторът, притиснал тялото си ненужно плътно до нея.

Той я дразнеше. Дебра знаеше, че не е красива, но съзнаваше и че не е грозна. Метър шейсет и осем, петдесет килограма, разпределени равномерно по фигурата й. Тялото й бе приемливо от гледна точка на съвременните обществени стандарти, според които винаги е по-добре стрелката на кантара да показва по-малко, отколкото повече. Проблемът не я вълнуваше особено, но мозъкът й съзнаваше, че това понякога е от значение за други, най-вече за мъжете. Никога не се гримираше. Лицето й бе много бледо и гладко. Очите й се криеха зад безнадеждно демодирани очила с дебели стъкла. Тъмната й коса беше завързана на кок с малка панделка и никога не бе изпитвала благосклонността на фризьорски ножици.

Една минута.

До вратата на подиума се появиха две фигури. Един от професорите се помъчи да им попречи да влязат. Те минаха покрай него, сякаш не съществуваше. По-високият се приближи до Дебра.

— Госпожица Дебра Леви?

Тя кимна. Координаторът и неколцина други тревожно се въртяха наоколо и задаваха въпроси, на които никой не отговаряше.

— Аз съм агент Стоун от Агенцията за военно разузнаване. — Той пъхна под носа й някаква служебна карта. — Имаме основание да смятаме, че животът ви е в опасност. Наредено ни е да ви отведем на сигурно място.