Роберт Догерти - Скалата

Дебра объркано премигна.

— Какво?

Дори не си направиха труда да й обяснят. Застанаха от двете й страни и я изведоха от аудиторията през задната врата, без да обръщат внимание на възмутения вой, който нададоха хората от Оксфорд. Още преди да успее да осъзнае случилото се, тя седеше в една тъмна кола, която фучеше на улицата.

Фран

Ню Йорк, Ню Йорк

19 декември 1995 г., 04:42 ч. местно време

19 декември 1995 г., 09:42 ч. по Гринуич

Компютърният екран хвърляше зловещи отблясъци по дървения под на големия кабинет. Франсин Волкърс гледаше дисплея, но нямаше нужда да чете цифрите — тя ги беше създала и те бяха неизличимо врязани в паметта й. Отпи от кафето си и въздъхна, когато в спалнята на Джордж светна лампа. Съпругът й се приближи до нея, наметнал халата си.

— Няма ли най-после да си лягаш?

Франсин поклати глава. През последните четирийсет и осем часа й се бе наложило да се сблъска със собствените си резултати и те изобщо не й бяха харесали. Както беше длъжна, тя ги прати по секретния модем още щом завърши изчисленията. Сега не можеше да направи нищо, освен да ги гледа.

— Не.

Мъжът й тихо изруга. Дълги години бракът им бе взаимно удобен, но сега Франсин се превръщаше в дразнител — тя нарушаваше неписаното примирие.

— За Бога, Фран! Седиш пред този проклет компютър, откакто се прибрах. Светлината от екрана ми пречи.

— Ами затвори вратата. — Тя се изненада, че е забелязал колко време е минало. Съпругът й работеше на Уолстрийт, обработваше свои собствени числа и единственото, от което се интересуваше истински, беше те да му носят печалба, при това поне в шестцифрени стойности месечно. Числата ги бяха събрали преди петнайсет години в колежа, но впоследствие ги бяха отнесли в напълно противоположни посоки. Неговите бяха завършили на Уолстрийт, нейните я бяха отвели в Колумбийския университет, където разработваше областта на статистическото прогнозиране. Събираше факти и диаграми, преобразуваше ги в разбираеми за компютъра числа и после се опитваше да прогнозира каква е вероятността за различни бъдещи събития. В момента прогнозата беше изключително неприятна.

Преди няколко години групата, поддържаща онова, което наричаха „часовникът на Страшния съд“, бе върнала голямата стрелка от две минути преди полунощ почти с тринайсет минути назад. Мотив за този ход беше разпадането на Съветския съюз и съкращаването на военните разходи в световен мащаб. Фран не бе съгласна, но запази мнението си за себе си. Собствените й изчисления биха преместили стрелката за минутите мъничко по-близо до мрачния час. Загубата на относителната стабилност на Съветския съюз и образуването на безброй отцепили се държави, всички притежаващи ядрено оръжие, определено не предвещаваше добро за човечеството нито в ума й, нито в нейните изчисления. Богатите се колебаеха, а бедните ставаха все по-гневни.

Тя дори не си направи труда да погледне мъжа си.

— Върви да спиш, Джордж. Трябва ти почивка, за да можеш утре да правиш пари… е, май би трябвало да кажа „днес“.

Само преди година той яростно би отвърнал на иронията й и би отбелязал, че с неговите пари плащат за изключително скъпия си апартамент в западен Сентръл Парк. Фактът, че сега просто се завъртя и се върна в спалнята си, като затръшна вратата, говореше зле за състоянието на отношенията им. Фран беше на трийсет и пет — висока стройна жена с тъмна коса, вече прошарена със сиви нишки, признак за преждевременно състаряване, който тя не желаеше да скрие с боя. В резултат на това и на бръчките около очите и устата й Франсин изглеждаше десет години по-стара. Това не я безпокоеше. Подобни тривиални въпроси малко я вълнуваха в сравнение с онова, което ден след ден й говореха числата.

Не се изненада особено, когато домофонът иззвъня. Стана за първи път от часове и тръгна с изтръпналите си крака към вратата.

— Да?

— Госпожо Волкърс, аз съм Ед, портиерът. Дошли са двама мъже, искат да ви видят. Казват, че били от правителството. Имат служебни карти.

— Прати ги горе, Ед. Всичко е наред. — Тя отключи вратата и я отвори. После отиде в спалнята си и започна да си събира багажа. Мъжете се появиха само след няколко минути.

— Госпожа Волкърс?

Тя кимна, без да престава да вади дрехите си от гардероба.

— Госпожо, тук сме, за да ви придружим. Акцията е в рамките на проекта „Хермес“.

— Зная. Очаквах ви.

Двамата изглеждаха облекчени, че не задава въпроси и не възразява.