Роберт Догерти - Скалата

— Нито пък аз — измърмори Хокинс.

Леви не си направи труд да отговори на забележката му. Погледът й се рееше в далечината.

— Виж!

Хокинс погледна натам, накъдето сочеше пръстът й, и след малко забеляза какво иска да му покаже. На около осемстотин метра от тях, сред няколко от големите предмети, които беше сметнал за машини, се движеха четири фигури, отдалечаващи се по посока на светлината.

Хокинс инстинктивно хвана Леви и я дръпна да се сниши. Сега нещо скриваше фигурите от поглед. Майорът бясно обмисляше положението. Заради навяващите песъчинки и мрака не беше успял да ги разгледа добре, но четиримата като че ли имаха човешка форма.

— Да се връщаме — предложи той.

Леви се изправи и любопитно го изгледа.

— Къде?

— В Скалата.

— Как? — попита тя.

Хокинс посочи с палец през рамото си.

— През Стената.

Леви поклати глава.

— Не знаем къде ще ни отведе, ако отново минем през нея.

— Но ние излязохме тук — възрази Хокинс.

— Да — съгласи се Леви, — но онзи човек от групата ти е влязъл в Стената в тунгуската тайга и излезе в Скалата. Ние влязохме в Скалата и излязохме тук. Не мисля, че между тези Стени има пряка линейна връзка. Сам видя, че изчезва и отново се появява — ами ако е някакво пренастройване и сега връзката е друга? Виж, някой или нещо контролира тези Стени. Представи си, че влезем оттук и се окажем някъде, където не можем да дишаме. Или поне не без съответната екипировка.

Аргументите й бяха основателни. Ако не се намираха на Земята, всичко това излизаше извън неговото възприятие на реалността. Ако се намираха на Земята, имаше шанс онези четири фигури да им дадат някои отговори. Той се изправи.

— Да вървим.

Този път Леви не попита нищо, просто застана до него и тръгнаха към фигурите. Докато разкопчаваше кобура на хълбока си, на Хокинс му се прииска да се бе подготвил по-добре. Носеше пистолета, но това беше всичко освен ножа в калъфа под мишницата му.

Движеха се сред машините, някои от които бръмчаха. Пресичаха откритите пространства само когато нямаше друг начин, и тогава се снишаваха. Хокинс зърна четирите фигури, пресичащи нещо, което приличаше на широк път сред машините. Сега бяха на по-малко от четиристотин метра от тях.

Определено имаха по две ръце и два крака, което донякъде го успокои. Носеха шлемове и тъмни костюми, покриващи цялото им тяло. Направи му впечатление, че и четиримата носят оръжия. Не приличаха на нищо от онова, което бе виждал, но нямаше съмнение, че са оръжия — бяха дълги колкото М-16 и начинът, по който фигурите ги държаха, с насочени напред краища, не оставяше съмнение в предназначението им.

Хокинс изпълзя по корем до ръба на следващата машина. Леви застана до него. Той погледна напред и видя две от фигурите на около осемдесет метра. Бяха спрели и се очертаваха на фона на светлината, която сякаш изобщо не се беше приближила. Искаше му се да има бинокъл.

— Приличат на хора — прошепна Леви.

„Къде ли са другите двама?“ — зачуди си Хокинс. Усещаше, че нещо не е наред.

— Да се махаме оттук — нареди той и хвана Леви за ръка, но когато се обърна, замръзна на място. Срещу тях зееха две зловещи, широки дула. Хокинс премести поглед от тях към главите — лицата бяха скрити зад тъмни визьори, но точно над стъклата имаше нещо, което потвърждаваше страховете му. На челото на всяка от фигурите имаше надпис на кирилица.

— Не стрелять! — извика той и отдалечи ръцете си от кобура.

Единият посочи с оръжието си към кобура му. С лявата ръка Хокинс разкопча колана и ремъка на бедрото, остави кобура да падне на земята и после го изрита към тях. Фигурата го вдигна и го прибра в раницата си. Двамата леко наведоха шлемовете си един към друг, сякаш разменяха невидими погледи. Майорът реши, че разговарят по радиостанциите си. Появиха се и другите двама. Четиримата застанаха заедно на три метра от Хокинс и Леви и ги заразглеждаха. На Хокинс отчаяно му се искаше да е в състояние да чуе какво си говорят по радиовръзката.

В следващия момент го връхлетя изненада — от високоговорителя на шлема на един от тях се разнесе глас на английски.

— Имате ли проблеми с дишането?

Хокинс се поотпусна. Простият въпрос му говореше много за ситуацията.

— Нет.

— Можете да говорите на английски, майор Хокинс — отвърна мъжът и посочи името, написано на униформата му. — Чувал съм за вас, макар че не знаехме как изглеждате. — Той вдигна тъмния визьор и двамата видяха набраздено от бръчки лице. — Аз съм подполковник Тускин от руската армия. Вие или сте много смели, или сте много глупави да дойдете тук толкова неподготвени. Или пък може би знаете нещо за всичко това — оръжието описа къса дъга, — нещо, което ние не знаем?