Роберт Догерти - Скалата

Президентът се замисли над думите му за няколко секунди.

— Ами Пенкак?

— Не е направила нищо открито.

— Нямаш ли някаква идея как действа тази Стена?

— Не, сър.

— Не разработваме ли нещо подобно?

— Не, сър.

— Даже в перспектива?

— Не, сър.

— И нямаме разузнавателна информация, че някой друг може да притежава такова нещо?

— Не, сър.

— Добре. Ами руснаците? Нещо за придвижването на флота?

— Заел е позиция на юг оттук, сър. Просто си стоят там. Притеснявам се, че ако наистина не са зад всичко това, могат да се опитат да направят нещо в отговор на разузнавателната ни акция в тунгуската тайга.

— По дипломатическите канали не съм получил нищо по въпроса — отбеляза президентът. — Или не са идентифицирали двата трупа като на американци, или имат причина да си траят. При всичките проблеми, които си има със собствения си парламент, Памаров не може да си позволи да мъти водата. — Той погледна бележките върху бюрото си. — Нещо за втората бомба?

— Не, сър. Абсолютно нищо.

— Пращането на онези хора в тунгуската тайга беше грешка, Стив. Също и това, че си оставил Леви и Хокинс да влязат вътре. Повече грешки не трябва да има. Екранът помръкна.

Хокинс премигна, за да приспособи очите си към мъглявостта след проблясъка на бялата светлина. Докато преминаваше през Стената отначало изпитваше усещането, че потъва в сироп — както го бе описал Ричман. След това сякаш всяка клетка в тялото му се разпъна, после внезапно се върна в нормално състояние.

Не чувстваше непосредствена заплаха, затова анализира усещанията си едно по едно. Беше студено, по-студено, отколкото в кухината. Хокинс реши, че е десетина градуса, и в същото време въздухът бе много странен — почти като във влажен летен ден. Първото, което успя да види ясно, беше седналата до него Леви, която се оглеждаше наоколо. Точно зад тях имаше блестящо копие на Стената. Той погледна напред, като се опитваше да накара мозъка си да се движи заедно с очите му.

Доколкото можеше да разбере, двамата се намираха в някаква огромна пещера или сграда. От най-близката стена се извисяваха метални подпори и изчезваха в мрака над главите им. Хокинс напрегна очи в сумрака и се помъчи да прецени точните им размери, но виждаше единствено плътната стена и още една — точно срещу тях. По земята бяха пръснати многобройни големи предмети, точното предназначение на които не можеше да определи. Далеч вляво блестеше ярка светлина. Майорът нямаше представа на какво разстояние е от тях, но му се струваше, че е поне на два-три километра.

Внезапно щракване привлече вниманието му и той се обърна, като плъзна ръка към пистолета на бедрото си. Успя да зърне как последните следи от черната Стена изчезват в небитието. После също толкова бързо тя се върна и заблестя на предишното си място.

Едно нещо знаеше със сигурност — не бяха в тунгуската тайга.

— Къде мислиш, че сме? — Плътният въздух приглушаваше думите му, а игривият вятър ги разнасяше наоколо — странно усещане, от което сетивата му подсказваха, че се намира в затворено пространство. Мястото изглеждаше старо и изоставено. Тънък слой прах покриваше пода, който приличаше на гладко отсечена черна скала.

Леви сложи длан над очите си, за да ги предпази от навяващите песъчинки, и се огледа наоколо.

— Там сме.

— Къде е това „там“?

— Там, откъдето са Създателите.

— Създателите ли? — попита майорът.

— На Стената.

— Но къде точно е това? — настоя Хокинс. По време на военната си кариера бе пътувал много и това място силно го безпокоеше, тъй като не попадаше в списъка му на познатите места и климати. Отгоре на всичко постоянно го измъчваше фактът, че нещо във въздуха не е както трябва.

— Не сме на Земята — тихо отвърна Леви.

— Откъде знаеш? — изръмжа Хокинс.

Леви го погледна.

— Чувстваш ли се така, като да си на Земята?

Майорът не й отговори.

— Тогава как можем да дишаме?

— Защото ако не можехме, нямаше, да ме повикат.

— Хокинс се намръщи.

— Кой не би те повикал?

— Създателите.

Той се опита да овладее емоциите си.

— Кои са Създателите?

Леви отново срещна погледа му.

— Не зная. Повикаха ме и аз дойдох.

Хокинс дълбоко си пое дъх.

— Какво според теб ще стане сега?

Леви поклати глава. Очите й смутено гледаха иззад дебелите стъкла.

— Не зная. Просто трябваше да го направя, след като видях твоят човек да излиза оттам и като си мислех за онези, които загинаха. Толкова е глупаво и ужасно, че хората трябва да умират така. Ние влагаме най-доброто от себе си — героизма, интелекта си — в най-лошото от себе си. — Тя поклати глава. — Не мислех, че ще дойдеш с мен.