Роберт Догерти - Скалата

Томкинс включваше към електрическия кабел, който бе спуснал със себе си, няколко малки лампи. Лам гледаше Стената, после каза, без да се обръща към никого:

— Някой да има идея какво е това?

— Според мен е врата — обади се Пенкак.

Лам се намръщи.

— Врата ли? Към какво? Към другата страна?

— Разбира се, че към другата страна — отвърна Пенкак. — Въпросът е какво има там. Или по-точно, къде е другата страна.

— Какво искате да кажете с това „къде“? — попита Лам, но възрастната жена не му обърна внимание.

Хокинс прокара длан през косата си.

— Може да е някакво силово поле, предпазващо апаратурата, която е пратила съобщенията.

— Можете ли да измислите някакво устройство, което да докосне това нещо? — попита Лам Томкинс.

Сред всички в кухината май имаше неизречено съгласие да не докосват черната повърхност.

— Тъй вярно, сър. Имаме няколко ръкава, които би трябвало да успеем да разглобим и да прекараме през шахтата.

— Добре. — Лам се обърна към Хокинс. — Какво ще…

Фран извика и всички се обърнаха. Стената премигваше. За около пет секунди по повърхността запламтяха фигури от ослепителна светлина, после всичко изчезна. Стената отново стана черна за две секунди, после за миг блесна в ярко бяло и оттам се претърколи Ричман, и се просна на земята. От дясното му рамо бликаше кръв, но ръката му здраво стискаше автомата. Стената почерня.

Хокинс изтича при заместника си и коленичи до него. Ричман беше в съзнание и вдигна невярващите си очи към майора. Цевта на автомата му неуверено обхождаше кухината, показалецът му продължаваше да натиска спусъка — но пълнителят беше празен.

— Как си? — попита Хокинс, след като предпазливо взе оръжието от ръцете на Ричман и затисна раната му.

Ричман се огледа и изпъшка:

— Къде съм?

— В Австралия — отвърна Хокинс. — В Ейърс Рок.

Заместникът му вдигна глава и погледна към черната Стена, след това се взря в майора.

— Не разбирам.

— Какво стана, Лу? — Хокинс извади опаковка превръзки от джоба на бойното яке на Ричман и я разкъса. — Последното нещо, което чухме по радиостанцията, беше, че тръгваш напред. После предаването прекъсна. Помислихме, че си мъртъв.

Ричман поклати глава.

— Не зная какво стана. Бяха ме обкръжили. Нямах избор. Ако бях останал, щях да съм мъртъв. — Той се приповдигна на здравия си лакът и кимна към черната Стена. — Това беше единственото място, където можех да ида. Затичах се към Стената… Но това стана в Русия!

— Влезли сте в Стената в тунгуската тайга и сте излезли тук? — обади се Пенкак.

Ричман сви рамене и сбърчи лице от болка.

— Да.

— Но радиосигналът ти прекъсна преди осем часа! — рече Хокинс. — Къде си бил през това време?

— Осем часа! Че аз току-що минах през Стената!

— Кажете ни всичко, което знаете — нареди Лам.

— Не мога да ви кажа нищо повече. Скочих в Стената — беше все едно внезапно да стъпиш в сироп — всичко се забави. Щом се докоснах до нея, нямаше начин да се върна. Всмука ме в себе си. Около секунда беше светла, после потъмня. След това отново стана светла и се оказах тук. Не зная как са минали тези осем часа. За мен беше…

— Хей! — викът на Томкинс сепна всички. Хокинс вдигна очи и с изненада видя, че Леви е застанала до Стената и протяга ръце към нея.

— Дебра! Какво правиш! Недей! — викна Фран.

Но Леви пристъпи в Стената. Тялото й започна да се топи в чернотата. Хокинс скочи, стисна я за рамото и я дръпна. Това обаче като че ли имаше точно обратния ефект — той почувства, че потъва вътре, че чернотата го обгръща като топло влажно одеяло. Ослепи го бял блясък.

Ейърс Рок, Австралия

22 декември 1995 г., 19:00 ч. местно време

22 декември 1995 г., 09:30 ч. по Гринуич

Щом изумените викове спряха, Фран и Батсън настаниха Ричман в телената клетка и тя се издигна. Настъпи мълчание. Всъщност никой нямаше какво да каже.

— Може би сега са в тунгуската тайга — предположи Батсън.

Фран се замисли.

Възможно е. Но може и да са там, където Ричман е прекарал осемте часа.

— Той каза, че не помни да е бил някъде — възрази геологът.

— Това не означава, че не е бил някъде. Означава, че просто не си спомня — отвърна Фран.

— Тя направо ги всмука — удиви се Пенкак, застанала на почтително разстояние от Стената.

— Какво според вас представлява тя? — попита я Фран. — Продължавате ли да смятате, че е врата?

— Разбира се — отвърна Пенкак. — Но врата към какво? Не мисля, че е пряка връзка с тунгуската тайга. Може да са в Метеоритния кратер. Или в Южна Америка. Или пък още по-надалеч. Кой знае? Просто трябва да почакаме, докато се върнат. Всъщност смятам, че може да е нещо повече от врата.