Роберт Догерти - Скалата

Околностите на Ракитное, 200 км северозападно от Киев, Украйна

22 декември 1995 г., 07:00 ч. местно време

22 декември 1995 г., 04:00 ч. по Гринуич

Двигателят на камиона започна протестиращо да вие, когато руснакът заизкачва стръмното нанагорнище. Колелата забуксуваха по девствения сняг и го заизхвърляха назад. Той отпусна газта, премина на по-ниска предавка и продължи напред.

Чувстваше в крайниците си изтощението на последните трийсет и два часа шофиране, но умът зареждаше мускулите му с еликсира на възмездието. Щом прехвърлеше планината, щеше да си почине няколко часа — само толкова, колкото да събере сили за последната част от пътуването.

Стигнал до сравнително равен участък преди следващото изкачване, мъжът спря и вдигна ръчната спирачка. После извади карта и провери местоположението си. Зимата го забавяше и вече се налагаше да поправи първоначалната си преценка за времето, което му оставаше до целта. Навярно трябваше да прибави още половин ден. Носеше достатъчно резервно гориво, та да му стигне, че и да остане за после — не че щеше да има „после“.

Остави картата настрани, извади автомата АК-74 и провери дали в затвора е вкаран патрон. Не мислеше, че толкова рано ще се натъкне на някого, но колкото повече се приближаваше към целта си, толкова повече тази вероятност нарастваше. Не се съмняваше в способността си да се справи. За трийсет и две години служба бе убил много хора — наистина много. Но това вече нямаше значение. Нищо нямаше значение освен възмездието. Светът не си струваше да живее в него. Идеи като дълг и вярност бяха, стимули, които хората с по-малко морал използваха, за да управляват мъжете на честта — мъжете като него. Но вече край.

Ейърс Рок, Австралия

22 декември 1995 г., 18:30 ч. местно време

22 декември 1995 г., 09:00 ч. по Гринуич

Хокинс се претърколи надясно, изхлузи се от койката и коленичи на пода. Цевта на пистолета, който беше извадил изпод възглавницата, сочеше към фигурата, изправила се в тъмната палатка. Морският пехотинец замръзна, вперил поглед в големия черен отвор, зейнал срещу очите му.

— Сър, господин Лам ме прати да ви съобщя, че свършихме тунела в Скалата.

Хокинс се насили да се отпусне и свали показалец от спусъка. Морският пехотинец припряно излезе. Майорът навлече риза върху покритите си с пот гърди и тръгна към шахтата, като се опитваше да проясни мозъка си от хаотичните мрачни мисли, довеяни, от съня. Смътно си спомняше мъглявия образ на Ричман, който крещи за помощ и стреляйки от хълбок, тича към командира си, но изобщо не успява да се приближи и виковете му отслабват и заглъхват. После се появяваше от нова посока — и така до безкрай.

Присви очи и се загледа към хоризонта. Слънцето се спускаше на запад и ужасната жега малко бе поотслабнала. Гледката от върха на Скалата беше великолепна — Олгите далеч на изток и пустинята Гибсън, простираща се във всички посоки, — но очите му не виждаха красотата.

На входа на металната постройка срещна Фран, Дебра и Пенкак. Докато влизаха в сауната вътре, четиримата не размениха нито дума. Батсън вече бе на платформата с Лам. Тишината беше смущаваща — макар да бяха прекарали на Скалата по-малко от двайсет и четири часа, всички бяха свикнали с шума от пробиването и взривяването. Сега се чуваше само ритмичното бръмчене на генераторите.

— Спускаме долу фиброоптичен кабел — каза Лам и посочи малкия телевизионен екран, закачен на платформата. — Съвсем скоро трябва да видим какво има там.

— Още десетина метра — съобщи Томкинс, докато прокарваше през облечената си в ръкавица ръка двойния кабел, изчезващ в дупката. — Попаднахме на кухо пространство. Машината неочаквано пропадна с повече от метър. Пуснах я още по-надолу и след три метра стигнахме до нещо твърдо. Това е дълбочината, на която сондирането с електромагнитен резонанс показа наличие на кухина.

Въртенето на макарата спря и Томкинс пусна кабелите, приближи се до контролния пулт и погледна Лам.

— Да започваме ли, сър?

— Действай.

Томкинс завъртя един от ключовете и на екрана се появи мъглив черно-бял образ. Младежът го настрои и видяха гладко отсечена скална стена, приблизително на три метра от края на кабела.

— Това не е естествено — измърмори Батсън.

— Завъртам камерата — съобщи Томкинс.

Образът се измести. Скалната стена малко се приближи и после отново се отдалечи, което предполагаше елипсовидна форма. Малко по-нататък тя рязко свършваше.