Роберт Догерти - Скалата

— Добре — каза Хокинс. — Ако това е съобщение, генерирано от извънземни, на какво равнище на цивилизация според теб би трябвало да са те?

— Очевидно на второ — отвърна Леви. — Трябва да са в състояние да пътуват между звездите и най-вероятно това е форма на живот, основана на въглерод.

— Защо мислиш така? — попита Фран.

— Заради честотите — между четиринайсет цяло и двайсет и шестнайсет цяло и шейсет и две — изворите на междузвездната комуникация. Водородната линия е на четиринайсет цяло и двайсет мегахерца, а първата хидроксидна линия е само на двеста четирийсет и два мегахерца по-високо, при шестнайсет цяло и шейсет и две. Между двете лежи най-тихата част от скалата. Но в същото време е извънредно интересно, че тя лежи между линиите на молекулярните градивни единици на основания на въглерод живот — водата. Всъщност…

Тя замълча, защото на входа на палатката се появиха майор Спърлок и Лам.

— Засякохме трето съобщение — каза Спърлок и бързо се приближи до компютъра. — Точно като второто, само че по-късо. — Написа някакви команди и после махна на Леви. — Вие се справихте с предното. Вижте какво ще успеете да разберете сега.

Леви седна пред екрана й пръстите й се понесоха по клавишите. Докато работеше, тя обясняваше на другите.

— Съобщението е в дигитална форма и се плъзга по скалата от четиринайсет цяло и двайсет също като второто. Всъщност то е точно като него и по средата изчезва. Ето какво излиза…

На лицето й изгря широка усмивка, когато на екрана се появиха четири думи.

ЕЛА ПРИ НАС, ДЕБРА

— Страхотно — измърмори Хокинс и хвърли поглед към Лам.

Лам се обърна към Спърлок.

— Можете ли да потвърдите това съобщение?

В отговор майорът седна на мястото на Леви и след няколко минути се появиха същите думи.

— Какво означава това? — попита Фран. — Защо очакват да идеш при тях?

Леви сви рамене.

— Те ще кажат.

— И отново нищо за средната част, така ли? — попита Лам.

Леви поклати глава.

Просто изчезва.

Хокинс притисна длан към лявото си слепоочие.

— Още колко време остава, докато стигнем до кухината в Скалата?

Лам погледна часовника си.

— Шест-седем часа.

Фран се изправи.

— Не зная за вас, но аз съм скапана. Можем да си седим тук цял ден, да размишляваме и да спорим, но докато не се случи нещо, спокойно можем да си дадем почивка. Ще ни трябват сили, когато стигнем до онова, което е в Скалата.

Малко се изненада, когато Хокинс я последва.

— Хайде да се поразходим — предложи той.

Тръгнаха по Скалата. От набраздената повърхност се издигаше мараня. Хокинс спря до ръба, ограден с бодлива тел. Камуфлажните мрежи на морските пехотинци на Толивър осейваха пустинята.

— Какво мислиш за теорията на Леви? — попита майорът.

Фран въздъхна.

— Не зная. Но зная, че не съм в състояние да предложа логично обяснение на всичко, което се случи.

— Смяташ ли, че дъската й се е разхлопала?

— Възможно е. Ако приемем извънземната теория, защо им е да се свързват с нея, а не с останалите от нас? Всичко е прекалено странно.

— Навярно защото тя е единствената, която изглежда, че вярва — замислено отвърна Хокинс, после попита: — Ами Дон?

— Какво Дон?

— На ръба е.

— Да, не изглежда много стабилен — призна Фран.

Гласът на майора се изостри.

— Препалено мек начин да кажеш, че е в алкохолна абстиненция. Ти си работила заедно с него в „Хермес“. И там ли беше същото, или са му давали да пие?

Фран не отговори нищо.

Хокинс въздъхна.

— Добре. Предполагам, че и аз съм на ръба. Направихме всичко по силите си при наличната информация. Всички сме под напрежение. В скалата под краката им изтътна взрив. — Да се надяваме, че когато свършат, ще научим отговорите — каза той. — Права си, че в момента не можем да направим нищо. Просто не мога да понасям чакането.

Хокинс за първи път изразяваше лично мнение пред нея. Тя усещаше, че нещо го тревожи и че иска да разговарят.

— Имаш ли някаква представа защо са избрали нас четиримата?

Той поклати глава.

— Никаква. И не съм съгласен с Дон, че е тук, защото е геолог. Тогава защо съм избран аз — един военен? Предполагам, че има нещо друго.

Фран проучи с поглед лицето на Хокинс под ярката слънчева светлина.

— Не се опитвам да любопитствам, но в столовата ти направи много странна забележка за жена си. Каза…

— Знам какво съм казал — изръмжа Хокинс, извърна се и се взря в пустинята. Фран неспокойно пристъпваше от крак на крак, без да знае какво да направи.