Роберт Догерти - Скалата

Леви натисна „ЕНТЪР“.

— Онези, които са в Скалата или които стоят зад нещото вътре.

— И как го направи? — сепнат попита майорът.

Леви посочи екрана.

— Просто излъчих съобщение.

Екранът представляваше неразбираем хаос от нули и единици.

— Какво е съдържанието на съобщението ти? — попита Хокинс:

Леви натисна друг клавиш и екранът се изчисти.

— Точно това, което казах — че не сме искали да причиним вреда и че желаем единствено мир.

Майорът хвърли поглед към Фран и сбърчи лице. На съседния пулт седеше Спърлок, сложил на ушите си слушалки. И представа се нямаше какво се е случило току-що.

— Знаеш ли дали Скалата е получила съобщението ти? — попита Фран.

Леви са усмихна.

— Скоро би трябвало да разберем.

22 декември 1995 г., 11:40 ч. местно време

22 декември 1995 г., 02:10 ч. по Гринуич

— Какво общо има между нас четиримата, че нещото в Скалата да иска да сме тук? — зададе Фран въпроса, който я измъчваше още откакто й казаха за съобщението в края на първото предаване.

Леви все още беше с тях, макар че на Хокинс му се бе наложило яростно да спори с Лам, за да не я задържи под охрана. Тя продължаваше да отказва да разкрие точното съдържание на съобщението, което беше излъчила. Майор Спърлок можеше да потвърди, че съобщение е било пратено — автоматичните датчици бяха регистрирали поне това, но Леви бе изтрила самия текст. Беше го пратила по същия начин, по който бяха получили второто съобщение — на променлива дължина на вълните от четиринайсет цяло и двайсет мегахерца нагоре. Никой не знаеше дали Скалата го е приела.

Членовете на групата седяха в оперативната палатка заедно с Лам и се опитваха да се възстановят от двойния шок след военната операция в Сибир и опита за излъчване на Леви.

— Зададох същия въпрос и моите хора направиха сравнителен анализ на миналото ви в опит да открият връзката — каза Лам. — Не успяхме да стигнем до нищо. — Той погледна Хокинс — бе убеден, че Леви е откачила съвсем.

Сякаш усетила това, Дебра тихо каза:

— Мислите, че съм хахо, нали? — Никой не се обади и тя продължи: — Предполагам, че знаете за заболяването ми. И за престоя ми в болницата? — Гласът й придоби леко иронична интонация. — Лекарите смятат, че случилото се с мен се дължи на бързото ми умствено развитие изпреварило емоционалните умения, необходими, за да се справя с него. — Тя се засмя. — Уверявам ви, господа, и вас, госпожо — кимна с глава към Фран Дебра, — в момента аз навярно съм най-здравият човек тук.

— Значи знаете и зя моя проблем — тихо рече Фран и погледна Лам.

На лицето на Хокинс се изписа изненада.

— Да, знаем, но лекарите са ви излекували — отвърна Лам.

Батсън се размърда, после попита Хокинс:

— Ами ти? И ти ли си бил в психиатрия?

— Не. Аз просто убивам хора — с опасен блясък в очите отвърна Хокинс.

Батсън се обърка.

— Е, аз не съм психясвал, нито пък се е налагало да ме тикат в лудница. Не съм и убивал никого. Защо тогава съм тук?

Внезапният тътен на експлозия не му позволи да получи отговор.

— Какво е това? — попита Фран.

— Използваме взрив, за да стигнем до кухината — обясни Лам.

— Мислех, че няма да го правите — рече Батсън.

— Положението се промени — сви устни Лам.

— Страхувате се, че ще ни изпреварят, така ли? — попита Хокинс.

— Вече ни изпревариха — каза Лам. — Руснаците или са зад всичко това, или са толкова объркани, колкото и ние. Така или иначе, те вече откриха нещото, което е при тях. Не можем да си позволим да губим повече време.

— Какво ще правите, когато стигнете до кухината? — попита Фран.

— Зависи какво има там — сви рамене Лам. — Може да е същото като в тунгуската тайга, но спомнете си, че обектът там не е излъчвал нищо. Ние седим върху предавател. Възможно е тамошният обект да е просто приемник.

Някакъв мъж пъхна глава в отвора на палатката и даде знак на Лам. Той се изправи и каза:

— Ако успеете да се сетите за нещо общо помежду ви, което хората ми са пропуснали, съобщете ми. Трябва да се погрижа и за други неотложни дела. — И излезе, понесъл вечните си папки.

Фран погледна Хокинс и после Батсън. Геологът с въздишка се отпусна на стола си.

— Виж, Фран, струва ми се, че зная защо съм тук. А и защо си тук и ти. Мога даже да разбера защо и ти си тук. — Той посочи Хокинс. — Но не разбирам защо е тук Леви.

— И защо си тук? — попита майорът.

— Аз съм един от най-добрите специалисти в света по геология. Това нещо — каквото и да е то — е по средата на най-голямата хомогенна скала на земята. — Батсън махна с ръка, за да накара Хокинс да замълчи. — Най-важното обаче е, че съм член на проекта „Хермес“. Както и Фран.