Роберт Догерти - Скалата

— Тъкмо за това ми плащат. Доктор Пенкак твърди, че е проучила целия този район, но не е открила нищо. Струва ми се прекадено удобно. Разбира се, руснаците са контролирали експедицията, така че е възможно да са я насочвали в погрешна посока. А може и тя да е видяла нещо, но да ни лъже.

— Доктор Пенкак спомена, че заради замръзналата тундра изобщо не са копали — отбеляза Батсън.

Лам заби показалец в снимките.

— Но сега копаят.

Хокинс вдигна ръка.

— Основният въпрос е какво са открили — или какво скрито от самите тях нещо са изровили?

Лам го погледна някак особено и Хокинс разбра какво се готви да каже. Стомахът му се сви.

Лам започна да събира папките си.

— Съвсем скоро би трябвало да научим какво има под платнищата.

— Как? — смутено попита Батсън.

— Кога са влезли? — напрегнато каза Хокинс.

Лам погледна часовника си.

— Преди четири часа.

Майорът бързо пресметна наум. В Сибир оставаха няколко часа до разсъмване.

— Как?

— Десантна група, базирана в Пакистан. С нисък полет над западен Китай. Над Монголия и точно над целта.

Хокинс знаеше, че това е единственият начин да не привлекат вниманието: спускане с ниско разтваряне на парашута от малка височина. Самолетът беше С-130, модифициран за специални операции дълбоко във вражеска територия.

— Получихте ли съобщение за влизане?

Лам кимна.

— Вече са на земята на съответното място и всички са добре.

— Кои са?

— Ричман, Браун и Лий.

Майорът потръпна — двамата с Ричман бяха първите членове на „Орион“. Ричман беше негов заместник, докато той се размотаваше тук в пустинята. Но над практичните стоеше лично съображение: Лу Ричман бе най-добрият му приятел, човекът, през всички тези години стоял до леглото на Мери в болницата.

— За какво приказвате вие двамата? — попита Фран.

Хокинс се обърна и я погледна.

— Съвсем скоро би трябвало да разберем какво има под тези платнища. Трима души от групата ми са скочили над тунгуската тайга, за да проверят.

Фран премигна.

— В Сибир?

— Лам почука по сателитните снимки.

— Въпреки цялата ни техника, има неща, които може да направи само човек на земята. Едно от тях е да ни каже какво са изкопали руснаците. Веднага щом определихме местоположението им, пратих разузнавателни групи колкото е възможно по-близо до всички обекти към които беше насочено съобщението. Когато видяхме, че руснаците работят в тунгуската тайга, наредих на групата да отиде на място. Пратил съм също групи в Германия, Аризона и Аржентина. Южноафриканската група е на борда на авионосна група в южния Атлантически океан.

— За кога Ричман е определил ВДЦ? Това означава „време за достигане на целта“ — поясни Хокинс на Фран, Батсън и Леви.

— Вече трябва да са там — отвърна Лам.

Хокинс се обърна към Леви.

— Кажи му какво откри за предишните предавания след ядрени взривове.

Лам изглеждаше смутен.

— Какви предишни предавания?

Леви неохотно му разказа. Когато Свърши, Хокинс се наведе към Лам.

— Ако през 1945-а е имало предавания от Скалата, това като че ли хвърля съмнение върху руската теория, нали така?

— Няма значение — отвърна Лам. — Ако руснаците са открили нещо, независимо какво е, ние трябва да разберем.

Тунгуската тайга

— Шибана работа, шефе — прошепна Лий на Ричман. Слабото му тяло беше скрито под сухо дърво, а цевта на автомата МП-5 пазеше откритата му страна. Очилата за нощно виждане почти не му трябваха — мощните лампи под брезентовото платнище на по-малко от петдесет метра от дървото хвърляха достатъчно светлина. Браун бе вляво от него и покриваше другата страна.

Ричман не си направи труда да отговори. Беше съгласен с Лий, но бойният дух на колегите му нямаше да се повиши, ако им го кажеше. Скокът бе достатъчно неприятен — малките парашути ги спуснаха на по-малко от шейсет метра и преди да се врежат, в горните клони на три бора едва имаха време да отворят основните си, специално предназначени за ниско скачане парашути.

За щастие защитната им екипировка за тежки условия изпълни функцията си както трябва и те успяха да се спуснат на земята невредими. Да вървиш към целта в студ и сняг, да се катериш и прескачаш покритите със сняг мъртви дървета, пронизван до костите от ледения нощен въздух, беше истински кошмар. Преди половин час бяха забелязали светлините и оттогава бавно се приближаваха към тях. Гъстата борова гора и мастиленочерната нощ им осигуряваха отлично прикритие. Вече се бяха промъкнали през два от охранителните пръстени — един от руските войници едва не бе стъпил върху Ричман. За щастие руснаците нямаха очила за нощно виждане.