Роберт Догерти - Скалата

— През последните четири години жена ми е в кома. Всъщност мозъкът й е мъртъв.

— Съжалявам — припряно рече Фран. — Не исках да… хм, просто се чудех дали… — Тя млъкна, изненадана от онова, което виждаше — Хокинс се обърна към нея и тя можеше да се закълне, че сред капките пот на лицето му се стича сълза.

— Не. Имаш право да питаш каквото поискаш. Всички заедно сме в тази ужасна ситуация. — Той въздъхна. — Катастрофирахме с кола. Блъснахме се в ремарке, спряло на пътя.

— Ти не си ли бил ранен?

— Не. Бях си сложил предпазния колан. Мери не беше. — Хокинс замълча за кратко. — Следващият въпрос, който повечето хора задават, е кой е карал.

— Не можеш да се самообвиняваш. Било е случайност.

Хокинс за миг затвори очи.

— Да, беше случайност. — Той я погледна право в очите. — Но мислиш ли, че това ме кара да се чувствам различно?

— Ти каза, че не се нуждаела от теб — напомни му Фран. — Вярно ли е?

— Не зная.

— Ходиш ли да я виждаш?

— Всяка вечер, когато не съм на акция. Лежи в държавна болница. Пазят тялото й живо. — Очите му се разфокусираха. — Понякога се чудя дали някаква част вътре в нея не е все още жива — нещо от онова, което беше преди. Лекарите твърдят, че уврежданията били прекалено големи, но ако си жив, кой може да каже? Кой може да каже, че не е впримчена там вътре от тяло, което не реагира, и от мозък, който е увреден, но не и унищожен?

Последва продължително мълчание, нарушавано от воя на генераторите и далечния рев на хеликоптерите.

— Стори ми се изненадан, когато казах, че съм имала психически проблеми — рече Фран.

— Така е.

Защо?

— Приличаш на човек, който, извини ме за израза, е стегнат като кокоши гъз.

— Ти също — отбеляза Фран. — Изобщо не бих могла да си представя, че си толкова емоционален.

Хокинс не отговори.

— Тогава потънах — направо потънах — тихо рече тя. — Изчислявах толкова безброй пътища, по които светът би могъл да загине. Никой не проявяваше интерес към прогнозирането на начини, по които да обединим силите си. Това би изисквало истински действия и разклащане на статуквото. Всичко направо ме смазваше — нещо, което не бях в състояние да контролирам, но което ежедневно стоеше пред очите ми.

— Да, — отвърна Хокинс. — Разбирам те.

— Но проблемът ми беше — продължи Фран, — че започнах да се чувствам отговорна за всичко това. Сякаш само аз можех някак да променя нещата. И в същото време знаех, че не мога. Пиех, за да не се налага да мисля, и когато престана да ми действа, откачих. Просто се оттеглих от целия свят. Заключих се в стаята си цели три дни, после мъжът ми разби вратата и ме отведе в болница. Единственото нещо, на което ме научиха там и което всяка сутрин ми помага да ставам от леглото е, че съм отговорна само за себе си и за своите действия. Друго не може да се очаква от нас като човешки същества. Да правим каквото е по силите ни.

— Ако повече хора разсъждаваха така, светът би бил по-добър — отбеляза Хокинс.

— Ако разсъждаваш така, животът ти навярно би бил мъничко по-щастлив — добави Фран.

Хокинс продължително я изгледа, после по устните му пробяга нещо като усмивка.

— Добре, доктор Волкърс. Ще го имам предвид. А сега бих те посъветвал да поспиш.

Фран тръгна към палатката си и каза през рамо:

— И ти трябва да поспиш.

Хокинс й махна с ръка и се обърна към червените пясъци. Когато след десет минути, преди да легне, Фран погледна от палатката си, той все още стоеше там, самотен силует, очертан на фона на блестящо синьото небе.

22 декември 1995 г., 11:45 ч. местно време

22 декември 1995 г., 02:15 ч. по Гринуич

— Какви ще са последиците от загубата на тримата от „Орион“? — попита президентът.

— Би трябвало да са минимални — отвърна Лам. — Бяха абсолютно чисти и от снаряжението им не може да се научи нищо. Руснаците ще заподозрат, че зад акцията сме ние, но всъщност не разполагат с никакви доказателства. Според мен не трябва да се тревожим, че ще се опитат да разкрият операцията на света. Основният проблем сега е, че ще се помъчат да внедрят свои хора тук. Ние вдигнахме залога и те могат да отговорят съвсем скоро.

— Нямаш ли представа какво са видели тримата преди да ги открият?

— Не, сър.

— Нито дали руснаците знаят какво са открили, или пък даже дали самите те не стоят зад него?

— Не, сър.

Президентът поклати глава.

— Трябват ми отговорите, Стив. Ти имаш да се оправяш с проблем там, но и аз трябва да се справям с проблем тук. — Президентът се намръщи и погледна документите, пръснати по бюрото пред него. — Нещата не изглеждат добре. Прогнозите на Волкърс като че ли ще се окажат верни. Конгресът ме притиска да замразя плана си за помощ на страните, които понесоха най-тежък икономически удар от загубата на мината.