Роберт Догерти - Скалата

Лам разбираше неохотата на Конгреса. Защо да харчат за чужденци парите, от които толкова отчаяно се нуждаеха? Знаеше също, че малцината от лидерите в Конгреса, осведомени за статистическите прогнози на Волкърс, не са впечатлени. Дългосрочното планиране не бе силата на американската политическа система.

— Ами другата бомба? — попита президентът.

— Още нищо. Издирването продължава.

— Колко време остава, докато проникнете вътре?

— Шест-седем часа.

— Добре. Съобщи ми какво сте открили.

Лам изчака, докато телевизионният екран пред него помръкне, и поиска да го свържат с полковник Толивър. Охраната около Скалата трябваше да се подсили. Не беше казал на президента за последните две съобщения — смяташе, че за момента това е негов проблем, а не нещо, с което да товари ръководителя на страната.

Щом свърши с Толивър, прати един морски пехотинец да повика Хокинс.

— Намерихте ли нещо ново за Леви? — попита майорът, щом влезе и седна.

Лам отвори една от папките си.

— Имам копие на транскрибирания запис от последната й среща с нейния психиатър отпреди една седмица в Ню Йорк.

Хокинс не си направи труда да пита как Лам се е сдобил с тази информация — всъщност изобщо не му хрумна да попита. Приемаше като даденост, че Лам е в състояние да открива такива неща.

— Кажете ми най-важното.

Няколко секунди Лам проучва пратения по факса документ, после каза:

— Докторът й се казва Майкъл Престън. Пето авеню №1065. Има голям опит с хора като Леви — наричат ги интелектуално акселерирани личности. Срещала се е с него осем месеца, още откакто са я изписали от болницата. Психиатърът се е съсредоточил върху това да я накара да се опита социално да се приспособи към свят, от който тя емоционално не се чувства част. Последната среща обаче е била различна и в крайна сметка Леви е сложила край на сеансите.

— Била ли е на някакви опиати? Антидепресанти или нещо подобно?

— Не. Само терапия.

— Защо се е отказала?

— По-лесно ще е, ако просто ти прочета разговора — рече Лам. — Не е много дълъг.

Майорът се отпусна назад и затвори очи.

— Давайте.

— Разговора започва тя. Цитирам:

Леви: Мисля, че това просто няма да подейства.

Психиатърът: Кое няма да подейства?

Леви: Срещите ми с вас.

Психиатърът: И защо?

Леви: Защото не можете да ме разберете. Вината не е ваша. Никой никога не ме е разбирал. А вие не можете да проумеете дори само това, нали?

Психиатърът: Можеш да ми помогнеш да го проумея, Дебра.

Леви: Не, не мога. Вече опитах и не стана. Моята глава е мой враг. И не съм в състояние да се избавя от нея, без да се избавя от самата себе си.

Психиатърът: Затова ли се опита да се самоубиеш?

Леви: Опитах да се самоубия, защото съм опасна и колкото повече научавам, толкова по-опасна ставам.

Психиатърът: За какво да научаваш повече?

Леви: Не бихте го разбрали. Свързано е с работата ми.

Психиатърът: Опасна за кого? За себе си ли?

Леви: Не. За света.

Психиатърът: О, я стига! Какво искаш да кажеш? Как можеш да си опасна за света?

Леви: Не е ли вярно, че хората, които са работили по проекта „Манхатън“, са едни от най-опасните, които светът е виждал?

Психиатърът: Но те ни дадоха и ядрената енергия.

Леви: Тя също не е много безопасна. Не, докторе, не мисля, че можете да ми помогнете. Щом не сте в състояние да мислите като мен, как можете да се надявате да ми помогнете? Не се тревожете. Ще се оправя.

Лам затвори папката.

— И с това всичко е свършило. Тя е излязла от кабинета му и не се е върнала повече.

— С какво се е занимавала? — попита Хокинс.

— Давала е консултации на няколко екипа, работещи по проекти, свързани с ИСО 4, но нищо чак толкова опасно — отвърна Лам. — Основно е разработвала теоретични въпроси в МТИ.

Хокинс потърка брадичката си. Нищо чак толкова опасно сега, но Леви бе само на двайсет и три години. Кой можеше да каже по какво ще работи тя в бъдеще и дали теориите й няма да се превърнат в реалност? По дяволите, Лам му беше казал, че са я включили в списъка за участие в проекта „Хермес“ — само на двайсет и три години!

— Започва да ми се струва, че сме хванали това нещо за опашката и че то ще се завърти, за да ни отхапе главите, — каза Хокинс и се замисли за смъртта на хората си в тунгуската тайга. Още много отдавна бе свикнал със смъртта — поне така смяташе. Но сега усещаше в гърдите и стомаха си някакво чувство, което не се съгласяваше с тази студена логика. Спомни си съвета на Фран и се изправи. — Ще се помъча да поспя малко.