Роберт Догерти - Скалата

— Някакви предложения, майоре?

— Не, подполковник.

Оръжията незабавно се вдигнаха, когато на страната на машината се появи цепнатина. Част от метала се разгъна надолу към земята и образува рампа. Отвътре запулсира червена светлина. Картината остана замръзнала за една безкрайна минута. Накрая Леви наруши тишината.

— Предлагам да се качим, тъй като изглежда, че никой няма да слезе при нас. Мисля, че ни предстои да се повозим.

Хокинс понечи да тръгне напред, но спря рязко, понеже Тускин насочи оръжието си към него.

— Откъде да знам, че това не е капан, който сте подготвили, за да хванете мен и хората ми?

Хокинс мрачно се усмихна.

— Откъде можем да знаем, че не е капан, подготвен за всички нас? — И продължи към машината покрай Тускин. Руснакът даде заповеди по радиостанцията си и заедно с един от хората си пое към рампата след Хокинс и Леви. Другите двама останаха на местата си.

В машината имаше пейки, опасващи всички стени. Достъпът до предната част беше преграден — ако имаше пилот, той бе там. Хокинс се настани на една пейка. Леви седна до него. Тускин отиде отпред и разгледа стената, търсейки врата. В това време рампата безшумно се вдигна и ги изолира от света навън.

Руснакът леко залитна, когато машината започна да се издига и после рязко зави надясно. От дюзите отдолу не се разнасяше почти никакъв шум и Хокинс за миг си позволи да се зачуди какво ги задейства. Беше пътувал с машина на въздушна възглавница, но това бе различно. Определено не искаше да губи време и енергия за догадки къде отиват или на какво могат да се натъкнат. След минаването през портала беше възприемал нещата стъпка по стъпка и дори това му бе дошло малко, множко.

Погледна руския офицер. Тускин неспокойно седеше на отсрещната пейка, без да сваля шлема си. Хокинс определи цилиндъра на гърба му като някаква кислородна бутилка — по-лека и по-лесна за носене от обикновената. Въпреки явно доброто състояние на американците, Тускин очевидно не се доверяваше на непознатата атмосфера. Хокинс не го обвиняваше — не знаеха дали във въздуха няма някаква бавнодействаща частица, която вече да е издала смъртна присъда на незащитените.

Тези му мисли бяха прекъснати, когато машината с леко тупване се приземи и слабият вой на дюзите замлъкна. Рампата отново се отвори и Хокинс бързо се изправи, мина покрай колебаещите се руснаци и излезе навън.

Намираха се в по-малка част от огромното открито пространство — на петнайсетина метра нагоре се виждаше таван, а стените от близките страни бяха на около осемдесет метра. Наблизо стояха още две машини като тази, с която току-що бяха пътували, но нямаше и следа от живот.

В най-близката стена се отвори врата. Хокинс хвърли поглед към Леви, която безмълвно тръгна напред. Майорът я последва. Тускин и неговият войник вървяха най-отзад.

Влязоха в помещение, голямо шест на шест метра. Вратата се затвори и подът направо изскочи изпод краката им, когато стаята се понесе надолу. След десет секунди се случи обратното и коленете на Хокинс едва не се подкосиха, когато асансьорът рязко намали скоростта си и спря.

Вратата се отвори към малка стая с редица от осем стола, обърнати към издигната платформа с голяма плоска бяла повърхност. От пода пред всеки от столовете се издигаше извит подвижен ръкав като в зъболекарски кабинет, само че по-дебел и с два отвора в него, по около десет сантиметра широки и раздалечени на ширината на раменете.

Вратата на асансьора се затвори също толкова тихо и бързо, колкото се бе отворила. Тускин нервно стискаше оръжието си, но хладната стомана не го успокояваше.

— Е, вече знаем, че трябва да са подобни по размери на нас — отбеляза Хокинс. Думите му прозвучаха неестествено високо.

— Защо? — попита руснакът.

Хокинс посочи столовете.

— Също като нашите са.

— Може специално да са ги направили за нас — предположи Тускин.

— Пейките преди малко също бяха със стандартни размери — продължи Хокинс. — Съмнявам се, че са ги слагали специално за нас.

Това изненада Леви — беше свикнала тя да е осведомената.

— Навярно си прав. — Тя погледна към тавана. — На каква дълбочина под земята смяташ, че се намираме?

Хокинс сви рамене.

— Огромна.

— Защо сме им потрябвали? — попита Тускин.

Светлината в стаята помръкна. Ръкавите се завъртяха и оставиха столовете подканващо открити. От дупките запулсира мътно червен блясък.

— Какво мислиш? — рече Хокинс, който несъзнателно бе започнал да шепне.