Роберт Догерти - Скалата

— Мисля, че би трябвало да седнем — отвърна Леви и се настани на един от столовете по средата, проучи ръкава, протегна ръце и ги пъхна в дупките.

Хокинс погледна към Тускин, който сви рамене и също седна. Майорът го последва. Ръкавът веднага се завъртя към него. Той пъхна ръцете си в дупките. Когато пръстите му проникнаха в червената светлина, усети слабо пращене на статично електричество.

Почувства как го обгръща спокойствие. Беше свикнал с това усещане. За него най-лошата част от всяка бойна акция бе подготовката и чакането. Щом нещата започнеха да се случват, той винаги се чувстваше странно спокоен и изпитваше усещането, че времето забавя хода си.

Стаята стана съвсем тъмна. Единствената светла точка висеше във въздуха право напред, точно пред бялата стена. Хокинс усети, че нещо го убожда по опакото на дясната длан и се помъчи да се освободи, но не можеше да помръдне. Вече нямаше власт над ръцете си. Чу уплашен вик на руски и реши, че Тускин или другият руснак току-що е почувствал същото убождане.

Усети в устата си метален вкус и за стотна от секундата зрението му се замъгли, след което отново се проясни. Майорът премигна, все още съсредоточен върху бялата точка светлина — единственото, което се виждаше. Внезапно осъзна, че не може да чуе нищо — в ушите му имаше дълбока, кънтяща тишина, сякаш си е сложил скъпи стереослушалки, но от тях не излиза нито звук.

Хокинс дълбоко си пое дъх и се отпусна на стола в очакване на онова, което предстоеше.

Р. Дон, 80 км южно от Павловск, Русия

22 декември 1995 г., 15:00 ч. местно време

22 декември 1995 г., 12:00 ч. по Гринуич

Камионът спря на замръзналия черен път, който се спускаше към ледените води на Дон. Отляво имаше къща от дървени трупи, построена на речния бряг. От нея излезе мъж с дълга черна брада, погледна насмешливо военната машина и каза:

— Да ти помогна с нещо, другарю?

В провинцията старото трудно отмираше. Руснакът отвори вратата на кабината и слезе.

— Трябва да мина оттатък.

Мъжът погледна към камиона, после към брега, където бе вързан голям плоско дънен шлеп.

— Можеш ли да платиш?

Очевидно някои от новостите все пак стигнаха дотук. Руснакът бръкна в шинела си и извади пачка банкноти.

— Да.

Мъжът кимна.

— Чакай да си взема палтото. — Той изчезна в къщата и когато отново се появи, до него вървеше синът му, едър младеж, който намусено гледаше военния.

— Синът ми ще качи камиона ти на шлепа. Ако искаш чай, влез, жена ми ще ти даде. Ще бъдем готови след малко.

Стомахът на руснака се сви при мисълта да сложи нещо в него, но лицето му остана безизразно.

— Благодаря ти, другарю. — Той остави двамата да качат камиона на шлепа и влезе в къщата.

Вътре една жена на неопределена възраст и с лице, повехнало от суровия живот в гората, безмълвно му протегна очукана чаша с вдигащ пара чай.

— Сами ли живеете тук тримата? — попита руснакът, като обхвана чашата в длани и остави топлината да се просмуче през кожата му.

Жената кимна.

Да, другарю генерал.

Руснакът се усмихна.

— Само полковник. — Той погледна през прозорчето. Камионът вече беше върху шлепа. Възрастният мъж палеше двата стари извънбордови двигателя. Синът обикаляше около камиона и надничаше над задния капак, опитвайки се да види какво е завързано под брезента.

Руснакът внимателно остави чашата. Жената стоеше до огнището с гръб към него и разбъркваше нещо в голям почернял котел. Той извади пистолета си и стреля в тила й. Тялото й беззвучно се строполи напред в огъня.

Руснакът излезе и се спусна по брега към шлепа. Младежът отстъпи от каросерията на камиона и се приближи до баща си, за да се заеме с втория двигател. Полковникът скочи на борда и шлепът заплава напред. Двигателите имаха мъчната задача не само да ги отведат на отсрещния бряг, но и да не позволят течението да ги отвлече надолу.

До този момент всички по-малки реки и потоци не го бяха затруднили, тъй като суровата зима ги беше покрила с достатъчно лед, за да издържи дори десеттонен камион. Руснакът знаеше, че Дон ще е основното препятствие по пътя му, и внимателно бе проучил местата за пресичане, спирайки се накрая на това тук. Трябваше да избягва мостовете — те бяха тесни и лесно можеха да бъдат блокирани. Тук, на повече от сто километра от най-близкия мост и асфалтов път, това семейство беше едно от няколкото работещи по реката — прекарваха на другата страна всеки, който е в състояние да си плати.