Роберт Догерти - Скалата

— Не е задължително да я е взел от самата сонда — отвърна Батсън. — Тази информация може да се намери и в бази данни тук, на Земята.

— Значи някой би могъл да използва информацията от „Вояджър“ просто като диверсия — каза Лам.

— Когато пристигне онази жена, трябва да изпомпаме от нея всичко за Метеоритния кратер — каза Хокинс. — Сигурен съм, че са го проучвали със звуков и електромагнитен резонанс. В противен случай ще трябва да пратим някого там. Може в района да има нещо сходно с онова, което е в Скалата.

— Възможно е. — Лам изглеждаше раздразнен от това, че Леви толкова бързо отхвърли руската връзка. — Руснаците биха искали да направят нещо подобно — да разположат около света станции като нашите. Те са имали възможност да получат информацията от „Вояджър“ — тя не е тайна за обществеността. По дяволите, възможно е това нещо в Скалата да е още от времето на „Спутник“.

— Според вас какво точно има в Скалата? — попита Батсън. Той потупа папката, която държеше. — Прегледах събраните данни и ми се струва, че единственото, което ви е известно със сигурност, е аномалията, която регистрирате с апаратурата си за звуков и електромагнитен резонанс. Не разполагате с нищо сериозно. След онова предаване не сте регистрирали никакви радиовълни. Уредите ви за звуков и ЕМР-резонанс ви показват само, че на около сто и петдесет метра под върха има нещо различно от здрава скала. Последните данни показват, че диаметърът му е приблизително дванайсет, а дълбочината четири метра.

— Така е — призна Лам. — Това е единственото, с което разполагаме.

Батсън поклати глава.

— Но според всичко, което знаем, то може да е било там открай време. Преди съобщението никой не се е сетил да направи проучвания на Скалата. Няма и следа от вход или изход.

— Пратихме войници да обиколят Скалата и района около нея. Не откриха нищо — отвърна Лам. — Според нас е възможно входният тунел да е откъм северозападната страна, която от години посещават единствено аборигените за религиозните си церемонии. Откъм тази страна може да е било изкопано нещо и впоследствие да е било скрито.

— Как ще проникнете вътре, ако не откриете тунел? — попита Фран.

Отговор не последва.

— Всичко се свежда до въпроса какво е „това“ — каза Батсън. — То трябва да е в състояние да излъчва през скалата към космоса с достатъчно енергия, за да заглуши нормалните ви сателитни комуникации. Не съм специалист в тази област, но ми се струва, че би ни отнело адски много време да създадем предавател, който да излъчва през сто и петдесет метра здрава скала.

— Възможно е — отвърна Лам. — Поставихме този проблем на компютъра. Никой досега не се е сещал да го направи — не е имало причина, — но ако се наложи и разполагате с много силен енергиен източник, можете да предавате през скала на определени микровълнови честоти.

— Но в такъв случай къде е енергийният източник? — попита Фран. Имаше прекалено много проблеми без отговор. Тя обичаше да работи с твърди данни — а тук нямаше никакви данни, само късчета от мозайка. При това цялата мозайка приличаше на плътен мрак, в който те се препъваха и се мъчеха опипом да подредят късчетата едно по едно.

— Струва ми се, че всичко това може да е сложна инсценировка — каза Лам.

— Инсценировка ли? — повтори Хокинс. — С каква цел?

— Има връзка с бомбите — отвърна Лам. — Трябва да има връзка. Според мен някой се опитва да отклони вниманието ни от онази, която все още не е открита. Както каза майор Хокинс, основната ни грижа трябва…

Той замълча, защото влезе майор Спърлок. Беше развълнуван.

— Загубихме връзка с „Вояджър 2“.

— Какво? — объркано попита Лам.

— Просто изчезна насред предаването. — Спърлок се приближи до компютъра. — Ето, вижте. — Петимата се събраха около него и се втренчиха над рамото му. Докато пишеше на клавиатурата, той им обясни: — През 1990 година „планетарната мисия Вояджър“ завърши. Промениха името й на „междузвездна мисия Вояджър“ (ММВ) и понижиха приоритетността й.

Цифрите на екрана се превърнаха в четивни данни — четивни за някой с докторат по астрофизика и опит в наблюдаването на танцуващите по екрана данни от сондата, разбира се.

— Определихме по петнайсет минути за връзка с „Вояджър“ на всеки двайсет и четири часов цикъл — продължи Спърлок. — Приемаме сигнала му тук и после го пращаме обратно в космоса към комуникационния сателит ИНТЕЛСАТ V-F8, който се намира в синхронна орбита над Австралия. Сателитът го предава до наземната станция „Валехо“ в Калифорния. Логично е „Валехо“ директно да го препраща до космическата лаборатория, която е точно от отсрещната страна на пътя, но не става така. Вместо това „Валехо“ отразява радиовълните обратно в космоса към комуникационния сателит КОНТЕЛАСК ASC-1, а той го препраща до центъра за космически полети „Годард“ в Гринбелт, Мериленд, който прави копие на съобщението за главната си инфобанка. После „Годард“ го излъчва до космическата лаборатория в Калифорния чрез сателита ГЕ АМЕРИКОМ САТКОМ F2R. — Спърлок насочи вниманието си към екрана. — Обикновено даже не поглеждаме данните — просто ги препредаваме. Преди три минути ме потърсиха от космическата лаборатория и ми казаха, че съобщението е свършило предсрочно. Направих проверка и ето какво открих.