Роберт Догерти - Скалата

Данните рязко изчезнаха.

— Отначало си помислих, че предаването просто е свършило, но до края оставаха още цели осем минути.

Възможно ли е да има повреда в компютъра? — попита Леви.

— И това проверих — отвърна Спърлок. — Няма.

— Може би предавателят на проклетата сонда просто се е развалил — предположи Лам.

— Можем да го проверим — каза Спърлок.

— Как? — попита Хокинс.

Пръстите на Спърлок почукваха по клавишите.

>ЗАПОЧНИ ШИРОКОВЪЛНОВО ПРЕДАВАНЕ ЗА ОБРАТНО ПРЕПРАЩАНЕ ДО „ВОЯДЖЪР 2“ ДТГ 21ДЕК0210 ГРИНУИЧ. ЩЕ СЛЕДИМ ЗА ОБРАТНО ДТГ 21ДЕК1030 ГРИНУИЧ.

— Докато радиосигналът, който току-що пратих, стигне до „Вояджър“ и бъде препратен от антената на сондата обратно до Земята, ще минат повече от осем часа действието е принципно същото като на радарна вълна. Успешното препращане на съобщението ще означава, че „Вояджър“ продължава да е там и че проблемът е някъде в самата сонда.

— Ами ако съобщението не бъде препратено обратно? — попита Лам.

— Тогава „Вояджър“ е изчезнал — отвърна Спърлок.

Продължително мълчание изпълни стаята.

— Ега ти работата — измърмори Хокинс.

Лам поклати глава.

— Всички знаете, колкото зная и аз. Трябва да ми дадете някои отговори. Вашите имена, а не моето, бяха излъчени от Скалата. — Той погледна часовника си. — Трябва да се погрижа за някои други неща.

Лам излезе, като остави групата да се чуди над последната информация.

ККЦ 14, Австралия

21 декември 1995 г., 12:00 ч. местно време

21 декември 1995 г., 02:30 ч. по Гринуич

— Някой да иска нещо за ядене? — попита Хокинс.

Фран се изправи и разкърши рамене.

— Аз бих хапнала.

Леви и Батсън отрицателно поклатиха глави. Двамата с Фран излязоха от заседателната зала и се насочиха към малката столова в сутерена.

— Вие с Лам май се познавате — отбеляза Фран.

— Работили сме заедно — отвърна Хокинс.

— Значи се познавате отдавна?

— От пет години — каза майорът.

Влязоха в столовата и чак когато си избраха храна и седнаха в едно от сепаретата, Хокинс продължи:

— Прочела си досието ми. Преди повече от четири години ме избраха да съставя нова група за специални операции. Група, която да изпълнява задачите, неизпълними поради практически или политически причини от „Делта“ или някоя друга спецчаст. Бяхме отговорни единствено пред президента. Военната ми кариера завърши в момента, в който се съгласих да сформирам тази група, кариерите на другите деветнайсет мъже и четири жени, които постъпиха в нея, също.

— В групата ти има и жени? — изненада се Фран.

— Да. Те отговаряха на изискванията, а за някои операции е много полезно да разполагаш с жена. Стъписва лошите за миг-два, а понякога това е всичко, от което се нуждаеш. — Той се усмихна. — Освен това при определени обстоятелства жените мислят различно и често тази различна перспектива е от голяма полза.

— Както и да е — продължи той, — тъй като искахме да се отдадем изцяло на работата, всички осъзнахме, че трябва да престанем да мислим за кариера в армията. Нашата кариера беше „Орион“ — така ни нарекоха. Накарах Лам да внесе по половин милион долара в специална банкова сметка за всеки от групата. Дванайсет милиона долара е доста ниска цена, когато става дума за бойци от такава класа. Парите, позволиха на всеки от нас да се съсредоточи върху работата и да не се тревожи дали някой ден ще има достатъчна пенсия или пък, ако има семейство, дали ще може да се грижи за него.

— Звучи малко продажно — отбеляза Фран.

— Може би — съгласи се Хокинс. — Но е и реалистично. Ние вече не съществувахме. Вече не бяхме в армията. Не се числяхме никъде, така че нямаше нужда да си търсим прикритие като членовете на „Делта“. Не получавахме месечна заплата. Не ни повишаваха в чин. Нищо. — Той посочи униформата си. — За първи път от три години се обличам така. Майорският ми чин е постоянен… Отначало всичко вървеше добре. През първата година проведохме четири операции, и четирите успешни. Без никакви загуби. После дойде новото правителство. Информирах президента за групата и за задачата й. Като че ли обаче новото правителство имаше други идеи за какво да ни използва. Президентът определи Лам за наша свръзка и се опита да ни пробута няколко съмнителни задачи. Наложи се да се обърна към него по този въпрос.

— Какви съмнителни задачи?

Хокинс сви рамене.

— Няма значение. Достатъчно е да кажа, че бяха в Щатите и се отнасяха до елиминирането на определени личности. Нали разбираш, всичко, което правехме, беше незаконно — и в Съединените щати, и извън тях. Понякога става трудно да различаваш границите, защото всъщност не съществуват никакви граници. Така че като цяло трябваше да вярваме на информацията, която ни даваше Лам. Понякога двамата с него обсъждахме колко трябва да знаят хората ми. Той клонеше към минимума, аз — към максимума. Отгоре на всичко изобщо не вярвам, че и онази минимална информация, която ни даваше, беше законна. Нямаше начин да я проверявам. Не искам да кажа, че онова, което правехме, не беше в интерес на Съединените щати. Предполагам, че е било, но в областта на разузнаването просто има много манипулации — пращаш хората на акция А поради причини, които всъщност са свързани с акция Б — ако това изобщо има някакъв смисъл… И така стигаме до сегашната ситуация. Според мен получаваме минималната информация. И не съм сигурен колко от нея е вярна. Не съм сигурен даже дали името ми наистина е било в съобщението, или пък дали съобщението изобщо съществува.