Роберт Догерти - Скалата

— Някой може ли да ми каже какво друго би могло да образува този кратер? Нещо, което е в състояние да отвори такава дупка в земята, да стопи кварцовия пясъчник, да превърне твърдата скала в прах и петдесет хиляди години по-късно да не остави нито следа?

Тих глас откъм дъното на групата измърмори нещо.

— Какво? — Пенкак се опита да открие източника на гласа в спускащия се сумрак.

Напред пристъпи млад мъж с рошава брада.

— Ядрена експлозия.

— Да. С магнитуд петстотин мегатона. През 1963 година Шумейкър направи нещо извънредно интересно. Познавах го. Невероятен човек. Притежаваше великолепната способност да подхваща проблемите по необичаен начин и много често получаваше съвсем неочаквани резултати. Той проучи кратер в равнината Юка в Невада, образуван от ядрена експлозия, и го сравни с този тук. За огромна изненада, Шумейкър откри много сходства. Всъщност двата кратера се оказаха идентични, макар, разбира се, да се различаваха по големина поради по-малкия заряд на бомбата в Невада.

— Но вие казахте, че този кратер се е образувал приблизително преди петдесет хиляди години — отбеляза нечий глас предизвикателно.

— Да, казах — потвърди Пенкак.

Студентът придоби увереност.

— В такъв случай не може да е било ядрена експлозия.

— Защо не?

Студентът се засмя.

— Защото ядрените оръжия са изобретени едва през 1945-а.

— Ако искате да кажете от човек, вие сте напълно прав.

— Доктор Пенкак понечи да продължи, но професорът бързо пристъпи напред.

— Много ви благодаря за изключително приятната екскурзия до кратера, доктор Пенкак. Съжалявам, но трябва да тръгваме, за да успеем да се върнем в университета навреме.

Студентите измърмориха няколко благодарности и се затътриха към автобуса, готов да ги откара обратно в академичния свят — там отговорите бяха винаги налице, като онези, отпечатани на страниците на учебниците.

Сюзан Пенкак проследи с поглед задните светлини на автобуса, които изчезнаха в сгъстяващия се мрак. Слънцето почти беше залязло и температурата бързо започваше да спада, както винаги в зимната пустинна нощ.

Винаги я прекъсваха, когато започнеше да предизвиква реалността. Колегите й я признаваха за най-големия специалист по Метеоритния кратер и все пак тя ги вбесяваше с това, че не следва утъпкания път и не приема сляпо, че кратерът е образуван така, както показва името му.

Сюзан Пенкак вдигна ръце към звездите, които започваха да се появяват в небето. Петте пръста на здравата й ръка се протягаха все по-нагоре и по-нагоре, сякаш се мъчеха да докоснат звездите. Обезобразената й ръка беше няколко сантиметра по-ниско, натискана надолу от сакатото рамо. После тя бавно отпусна ръце и сведе окото си към земята. С леко накуцване тръгна към джипа, паркиран край пътя. В далечината се разнесе вой на приближаващ се хеликоптер. Доктор Пенкак спря и зачака.

Периферията на Слънчевата система

21 декември 1995 г., 01:00 ч. по Гринуич

Извън орбитата на най-далечната планета в Слънчевата система Слънцето все пак оказва въздействие. Слънчевият вятър носи постоянен поток натоварени със заряд частици от магнитното поле на Слънцето и се оформя огромна мехурообразна структура, известна като хелиосфера. От гледна точка на човечеството, тя изпълнява изключително полезна функция, като относително запазва Слънчевата система от междузвездна материя и забавя проникването на космически лъчи.

„Вояджър 2“, безстрашният посетител на четири планети и петдесет и седем луни през последните осемнайсет години, се намираше само на една трета от пътя до края на хелиосферата, но беше далеч извън орбитата на Плутон — безбрежна пустош, в която нямаше почти нищо за проучване от скенерите на сондата. Всъщност по-голямата част от апаратурата на борда на „Вояджър“ бе изключена малко след като през август 1989 година той мина покрай Нептун. Оттогава работеше единствено спектрометърът — уред за регистриране на ултравиолетови лъчи.

С огромната си дискова антена, насочена назад към равнината на планетите, и с насочения си към Земята сензор „Вояджър“ пътува към края на хелиосферата. Предвижда се да го достигне до 2000 година. Предполага се, че плутониевата енергия ще се изразходва през 2020 година, и се смята, че след това на „Вояджър“ ще му трябват милиони години, за да достигне до друга звезда.

Когато през 1977 година пуснаха сондата, имаше хора, според които изстрелването в космоса на нещо, което всъщност представлява пътеводител за Земята, не е най-разумната идея. Тези тревоги бяха превъзмогнати. В края на краищата, съгласиха се учените, радио и телевизионните лъчи от Земята вече бяха много по-надалеч, отколкото „Вояджър“ изобщо щеше да стигне непокътнат. Тези лъчи не само локализираха местоположението на планетата в космоса, но и показваха живота — при това не особено ласкателно, както показва прегледът на каналите — на Земята.