Джек Макдевитт - Машините на Бога

Дните на Куракуа се състояха от двайсет и четири часа, трийсет и две минути и осемнайсет секунди. Всички разбираха психологическия смисъл на използването на познатия двайсет и четири часов стандарт, но се налагаха уточнения, когато човешки същества се установяваха за продължително време в някой нов свят. На Куракуа часовниците бяха нагласени да работят до 10 ч. 16 мин. и 9 сек. както сутрин, така и вечер. След това стрелките скачаха директно на обед или полунощ съответно. Този метод елиминираше определено време както от времето за сън, така и от будното състояние.

По съвпадение сега в Храма на ветровете беше неделя, точно както беше и на „Винк“. Тераформирането щеше да започне след около деветдесет часа. Хенри Джейкъби искаше да приключи с евакуирането с един ден преднина за безопасност. А те разполагаха с две совалки за това, така че щеше да е лесно.

Но нещо я притесняваше. Не й се струваше окончателното оттегляне да е на първо място в плановете на Джейкъби. Хъч нагласи навигационния компютър да изведе „Винк“ от лунна орбита, за да потегли към Куракуа. Въведе и двата крайни срока в личния си хронометър и нагласи часовниците на кораба така, че да съответстват на времето в Храма.

Навигационният дисплей я предупреди, че корабът ще напусне орбита след трийсет и шест минути.

Хъч довърши вечерята си и изхвърли остатъците във вакуумната тръба. След това си пусна някаква комедия и седна да гледа. Но още преди бустерите да прогърмят и корабът да се задвижи, беше заспала дълбоко.

Събуди се от иззвъняване. Пристигащо съобщение.

Светлините бяха мъгляви. Беше спала седем часа.

На монитора се появи Ричард и каза:

— Здрасти. Как я караме?

— Добре.

Изглеждаше разтревожен. Винаги беше така, когато имаше намерение да й каже нещо, което знаеше, че няма да й хареса.

— Слушай, Хъч, тук нещата не вървят добре. Има няколко разкопки под самия Храм. Тази, от която всички се интересуваме най-много, е най на дълбоко, а хората тепърва влизат там. Трябва да използваме всичкото време, с което разполагаме. Совалката тук може да качи трима души освен пилота. Направи си такава схема, че да можеш да измъкнеш всички. Но ни остави максимално време за работа.

— Ричард, това е лудост!

— Възможно е. Но е възможно и да са много близо до целта. Вече почти са стигнали до Долния храм. Хъч, той датира от деветхилядната година преди новата ера, тоест същия период, от който е конструкцията на луната. Трябва да го разгледаме подробно. Не можем просто да оставим да го разрушат ей така.

Хъч обаче не се съгласи.

— Мисля, че най-важното е да се измъкнем, преди да се е покачила водата.

— Ще успеем, Хъч. Но междувременно трябва да използваме пълноценно всеки божи ден.

— Мамка му.

Ричард се усмихна търпеливо.

— Хъч, няма да рискуваме нищо. Имаш думата ми. Но искам да ми помогнеш. Става ли?

Трябваше да е благодарна, че не отказва да напусне планетата, за да предизвика „Козмик“ да го удави. Вроденото му доверие в почтеността на другите го беше мамило много пъти.

— Ще видя какво мога да направя — каза тя. — Ричард, тук кой отговаря за операцията на „Козмик“? Знаеш ли?

— Мелани Тръскот. Не знам нищо друго. Не са в много добри отношения с Хенри.

— Хич и не се съмнявам. Къде е седалището й?

— Един момент. — Той се обърна настрани и си каза нещо с някого. — Имат си спътник в орбита. Отговаря на станцията на „Козмик“. — Очите му се изпълниха с подозрение. — Защо питаш?

— От любопитство. Ще бъда долу след няколко часа.

— Хъч — каза той, — не се забърквай в това. Окей?

— Аз така и така съм забъркана, Ричард.

Куракуа беше заобиколена от един тъничък пръстен. Виждаше се само когато слънчевите лъчи попадаха върху него под определен ъгъл и тогава проблясваше с преходната красота на дъгата. Пръстенът всъщност се състоеше от лед и не беше природно явление. Компонентите му бяха привнесени — и продължаваха да прииждат — от пръстените на газовия гигант Белатрикс V. Няколко от влекачите на „Козмик“ къртеха оттам цели ледени планини и ги катапултираха към Куракуа. Наричаха ги „снежни топки“. Пътят им биваше пресичан, след което други влекачи ги насочваха да влязат в орбита, за да ги използват за доставка на допълнителна вода за планетата. В часа нула „Козмик“ щеше да разтопи вечните ледове, да насече „снежните топки“ на тънки парчета и да ги запрати към Куракуа. Очакваше се, че така над Куракуа ще вали дъжд цели шест години. Щяха да се развият земни форми и ако всичко вървеше нормално, щеше да се появи нова екология. След около пет десетилетия първите човешки заселници щяха да разполагат с един свят, който щеше да е ако не градина, то поне управляем. Сензорите на „Винк“ засякоха повече от хиляда ледени тела, които вече обикаляха в орбита, както и още две, които приближаваха.